1. За какво служи държавата?

Правата на хората и правата на собственост са обектите, за чиято защита е създадено държавното управление.

Джеймс Мадисън, четвърти президент на САЩ (1807 – 1817) и Баща на Конституцията

Преди да разгледаме по-подробно фундаменталните принципи на демокрацията и как те се прилагат в различни страни, нека първо изясним каква е функцията на държавата.

През последните няколко столетия се е наложило разбирането, че тя служи преди всичко да защитава от външни и вътрешни посегателства правата на гражданите си – най-общо живота, свободата и собствеността им. И както Томас Джеферсън написва в Декларацията за независимост на САЩ: „правото на преследване на собственото щастие“.

С други думи, държавата служи да гарантира възможността на хората да се самоуправляват, индивидуално и на групи. Да предотвратява тиранията на територията си.

Нейната функция не е да преразпределя ресурси или да заповядва на хората как да живеят, нито да гарантира привилегии на определени групи от населението за сметка на други. Точно обратното. Тя трябва преди всичко да осигури универсални правила и спазването им, така че всеки да може да се развива и да търси щастието си, без да накърнява правата на околните.

За целта са необходими безпристрастни закони и конституция, а също и независима, ефективна правораздавателна система. Още Аристотел е постановил, че една страна може да прогресира само когато се управлява от закони, а не от хора – т.е. когато в нея цари върховенство на закона вместо административен произвол.

Това, че една държава е законова, не е гаранция за безпристрастност и върховенство на закона. Напротив, както отбелязва през 1848 г. великият Фредерик Бастиа¹, налице е огромно изкушение законите да се използват за осъществяване на узаконен грабеж от специални интереси (лобита), чрез узаконени монополи, субсидии и помощи, мита и тарифи, контрол на цените и други прояви на клиентелизъм. Още тогава, в средата на XIX в., Бастиа пише във вдъхновяващата си книга „Законът“, че социализмът е краен вариант на такъв грабеж, при който всеки краде от всекиго. Според него законите трябва да служат предимно за да защитават свободата, живота, собствеността и правата на хората.

За съжаление, законодателството в съвременните държави понякога сякаш цели точно обратното – ограничаване на свободата на хората или грабеж под булото на благородни цели. В едно интервю Нобеловият лауреат и най-влиятелният икономист от втората половина на XX в. Милтън Фридман казва, че политиците оперират под едно основно заблуждение – че могат да правят добро с чужди пари. С парите на гражданите, събрани насила чрез данъци. Той отбелязва, че доста правителствени програми, като тези за социални помощи, субсидии и привилегии, се налагат с използването на пропаганда, заблуда и принуда, защото отначало не са желани не само от обществото, но дори от самите облагодетелствани. Постепенно обаче последните стават зависими от дадената програма, след което премахването ѝ е много трудно. Въпреки че в дългосрочен план тя обикновено им вреди. Все едно да отучите бебе от биберон. Може би знаете, че отнема поне седмица тикане в устата му, докато едно петмесечно пеленаче свикне с биберона. Опитайте се обаче да му го отнемете след това! Междувременно биберонът е тормоз за вас и вреден за бебето. В политиката изкушението отделни групи от населението да се поставят в порочна зависимост от правителството, т.е. от политиците, е голямо.

Законите могат и просто да бъдат некачествени поради безотговорност на законодателите и слаба система от проверки и консенсус при създаването им. Например в България депутатите са силно подчинени на партийните си лидери, което означава, че само последните носят някаква, макар и ограничена, отговорност пред народа. Фактът, че президентът няма право на истинско вето, а съдебната власт – на съдебен контрол върху законодателството, пък позволява на партиите да прокарват безконтролно каквито си искат закони. Признаци за лошото качество на законодателството са дублирането на текстове, изреждането на частни случаи вместо използването на обобщени дефиниции и твърдото кодиране на стойности.

Всъщност точно премахването на привилегиите, ограниченията и принудата в обществото би трябвало да е основната грижа на държавата, защото те са главната пречка за икономическото развитие и просперитета на обществото. Когато законите не са универсални, те не се спазват. В политиката и в държавното устройство няма нищо сложно, когато се опират на здравия разум.

Вероятно може да се сетите за безброй примери от собствения ви личен и професионален живот, при които по-отворените, по-свободните, с по-малко привилегии и вътрешни разделения групи прогресират и побеждават.

В шести клас участвахме на окръжното първенство по волейбол за деца до 8-и клас. Класирахме се трети, като утехата ни беше, че загубихме от шампиона. На финала един срещу друг застанаха отборите на село Щръклево и на едно русенско училище. Тези от Щръклево бяха подбрани като гвардейци – високи, стройни, с изрядни екипи в синьо и бяло. Всички – седмокласници или осмокласници. Имаха доста резервни играчи. Другият отбор бяха като събрани от кол и въже. Един едър шишко в жълто, няколко дребосъци… Всеки се облякъл както си иска. Не изглеждаха като отбор, а като деца на рожден ден. Контрастът беше невероятен. Познайте кой спечели! Докато село Щръклево играеха стандартно, следвайки указанията на треньора си – скачаха за блокади, забиваха и т.н., русенци импровизираха, раздаваха се максимално и заслужено спечелиха титлата.

Понеже обичам да играя футбол, през годините и по време на пътуванията ми съм се сблъсквал с различни култури на игра. В някои компании хората вярват, че футболът е комбинативен спорт, и гледат преди всичко да се забавляват. Подава се на всеки, който се озове на добра позиция. Аплодират се добрите попадения и на противниковия отбор. Тази отвореност привлича нови участници. Други компании са по-затворени, хората си нямат доверие един на друг. Някои се изявяват като нереализирани футболни звезди. Играе се страхливо, повишава се тон. Случват се повече контузии. Може да се каже, че в такива компании играчите просто нямат вяра в самата игра.

Вероятно сте се сблъсквали с мениджър във фирма, който ревниво ограничава достъпа на служители от други отдели или клиенти до подчинените му. Държи всяка комуникация на групата му с околния свят да минава през него и той да одобрява и най-дребното решение. Разбира се, собствениците на една фирма нямат интерес в нея да съществуват подобни вътрешни ограничения, понеже те пречат на развитието ѝ.

В софтуерната индустрия успяват платформи с приложно-програмен интерфейс (API), който хем е максимално отворен и лесен за програмиране, хем предпазва ефективно платформата от злоупотреби. Например, не позволява разпространението на вируси или окупирането на прекалено мно­го ресурси от едно приложение за сметка на останалите.

Този принцип важи и за едно общество. Колкото по-отворено е то, колкото по-малко привилегии и ограничения съществуват в него, колкото по-универсални са неговите закони и същевременно по-ефективно умее да се противопоставя на опитите за злоупотреба с неговата отвореност, толкова е по-успешно. Това е оптимизационен проблем – максимална свобода при минимални злоупотреби с нея.

Едно добре оптимизирано общество просперира и расте, защото членовете му чувстват, че получават повече, отколкото дават. Те се ангажират още повече и привличат нови съмишленици.

Колкото по-слаби са демократичните устои, толкова по-бързо се развиват привилегировани групи, като партийни олигархии, монополи, картели, гилдии и получатели на субсидии, които целят преразпределянето на обществени блага към себе си за сметка на обществото. Характерно за тези групи е, че веднъж постигнали целта си, те започват да издигат прегради за нови членове, за да не се налага да делят получените облаги с тях. Прокарват закони, затрудняващи навлизането на конкуренти, или дори забраняват бракове извън групата.

В книгата си „Възходът и падението на нациите“ (1982) известният американски икономист Манкур Олсън нарича привилегированите групи „разпределящи коалиции“ (distributional coalitions). В България гилдията на нотариусите е пример за такава коалиция. Закона за нотариусите и нотариалната дейност ограничава местата за нотариуси в даден град до един на всеки 10 000 души (минимум двама на град). Съответно доходите в гилдията са в пъти над средните за страната. Дори има неофициална практика местата за нотариуси да се предават по наследство. Разпределящи коалиции са също авторитарно или олигархично управляваните политически машини, каквито са повечето водещи партии в България. Те се облагодетелстват чрез корупция, търговия с власт, патронаж и т.н. В тази категория попада и монополът за регистрация на .bg домейн имена, даден на фирма „Регистър БГ“ и принудил хиляди уебсайтове, като bg-mamma.com, да се регистрират в САЩ. Други примери са картелът при горивата и производителите на екологична енергия, както и прекалено ранното пенсиониране на твърде много групи държавни служители. Няма смисъл да изреждамe полумафиотските бизнес структури или организираните корупционни клики в държавната администрация. Подобни привилегировани групи изобилстват в България и задушават страната. Те почти винаги съществуват благодарение на защитата на държавата (законова, административна и съдебна) и в много случаи дори оперират чрез нея.

Вредата от тях идва не толкова от незаслужените облаги, които извличат от обществото, колкото от страничните щети, които нанасят². Един корумпиран политик може да блокира евтин проект от голяма полза само защото няма как да присвои средства от него и да даде път на друг – скъп и не толкова нужен, но от който по-лесно може да се открадне. За да поддържат властта си, политическите машини постоянно ограничават свободата на гражданите, която е необходима за нормалното и ефективното функциониране на обществото извън политиката.

Потърпевшите от монопола на „Регистър БГ“ в крайна сметка не са толкова сайтовете, принудени да се регистрират в САЩ със сложни имена, колкото милионите български интернет потребители, чудещи се как точно да напишат името на сайта в браузъра.

В книгата си „Защо нациите се провалят?“ (2013) икономистите Дарон Аджемоглу и Джеймс А. Робинсън наричат писаните и неписаните правила – включително законите, които възпират или благоприятстват развитието на привилегировани групи – съответно „инклузивни“ и „екстрактивни“ институции. Според тях едно отворено за участие на гражданите, т.е. инклузивно политическо устройство, допринася за развитието на отворена и просперираща икономика.

Светът донякъде е осъзнал тези проблеми. В повечето държави монополите и картелите отдавна са забранени със закон. Много страни се стараят да блокират възможностите за развитие на политически машини или политическа класа чрез изборните си правила. Почти навсякъде съществуват закони и комисии или агенции за защита на конкуренцията.

Друг е въпросът доколко тези комисии са независими. В България Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) бе прекръстена иронично на „Комисия за защита на КОЙ“.

Историята ни учи, че регулаторните органи с времето нерядко започват да действат в услуга на онези, които би трябвало да контролират. Известен е примерът с Комисията за междущатска търговия в САЩ, създадена през 1887 г. Нейната първоначална цел е регулиране на железниците, осигуряване на справедливи тарифи за превоз и т.н. Не след дълго обаче попада в плен на железниците и започва да ги защитава от конкуренция, включително от новопоявилия се автомобилен транспорт. Ето защо съвременните препоръки са да не се прекалява с държавното регулиране на икономически дейности.

Най-доброто оръжие срещу картелите и монополите в повечето случаи е свободният пазар. Вдигането на цените от картела неизбежно привлича нови конкуренти и подтиква пазара към търсене и инвестиране в алтернативни решения. Поради тази причина монополите и картелите без държавен чадър обикновено са нетрайни.

Принципите на демократично републиканско управление, които ще разгледамe по-нататък, предотвратяват развитието на подобни експлоатиращи коалиции и гарантират свободата в обществото.

Макар и важни сами по себе си, тези принципи изграждат стабилна демократична държава само когато работят заедно. Както една палатка, опъната на два пръта, не е стабилна, така и държава, в която повечето от тези принципи липсват, рухва, както се случва с България. Същевременно – колкото по-дълбоко са забити прътите в земята, колкото по-яки са и колкото по-здраво са скрепени и спрегнати един в друг на върха, толкова по-устойчива е палатката.

Основните принципи за стабилно демократично държавно устройство включват:

• пряко законодателство (пряка демокрация);
• индивидуална отчетност на политиците пред народа;
• консенсусно вземане на решения;
• универсализъм;
• върховенство на закона;
• прозрачност;
• децентрализация и местно самоуправление;
• икономическа свобода;
• справедливо и неутрално данъчно облагане;
• свобода на словото;
• разделение и баланс на властите.

За да бъдат законите еднакви за всички, достатъчно обобщени и постоянни, трябва да се приемат с относителен консенсус от всички засегнати. Гаранти на това са разделението и балансът на властите, прякото законодателство, прозрачността и местното самоуправление. Последното дава възможност на хората по места да регулират специфични проблеми и нужди с правила, които са универсални за съответната местна юрисдикция.

Всеки от тези принципи се крепи върху други по-конкретни. Местното самоуправление например почива върху принципите на субсидиарност, народен суверенитет и финансова независимост. Без народен суверенитет то се изражда във феодализъм. Без финансова независимост се превръща в илюзия.

Най-успешните държави в света имат устройство, комбиниращо повечето от тези принципи чрез добре обмислени механизми. Да вземем например САЩ и Швейцария, които са с много различна история, мащаби и правни системи. И в двете обаче са застъпени силно както пряката, така и представителната демокрация. В щата Калифорния от 1911 г. насам са гласувани пряко над 1200 закона и поправки в конституцията³, а всеки е слушал за референдумите в Швейцария. Там всички данъци на местно и национално ниво се гласуват на референдум и страната е с едни от най-ниските данъци в Европа. И САЩ, и Швейцария имат двукамарни законодателни органи, избирани с фокус върху кандидатите, а не върху партиите. Политическите кампании се финансират предимно от гражданите. И в двете държави изпълнителната, законодателната и съдебната власт са категорично разделени, макар и по различен начин. И двете се характеризират със силна местна автономия и федерализъм. В тези страни няма териториално деление, което да е без местно самоуправление. Финансите на местната власт са обвързани с местната икономика. Свободата на словото се пази ревниво. Данъчното облагане е прогресивно и с умерена тежест. Подобно е положението в почти всички развити държави – от Холандия до Австралия, където, ако не всички, то поне повечето от тези принципи са спазени и осигуряват справедливо управление. Това не е просто резултат на добра воля. Тези нации са се постарали до най-малки подробности, чрез дизайна на своите демократични механизми, да предотвратят отрицателните наклонности на хората. Защо според вас в Австралия всяка партийна листа на всяка бюлетина на изборите за Сенат се разбърква автоматично? Защо броят сенаторски места на район е нечетно число между 5 и 9? Защо 27-ата поправка в Конституцията на САЩ постановява, че промени в заплащането на депутатите влизат в сила след провеждането на следващите избори?

Благодарение на всички тези мерки, когато хората в тези страни поискат определена промяна, тя обикновено се случва. Гражданите разполагат с достатъчно лостове, с които да въздействат върху управляващите си. Все пак във всяка една държава, независимо колко стари и утвърдени са демократичните ѝ институции, когато някой от въпросните принципи се нарушава, неминуемо се появяват проблеми. По-нататък ще видим примери за това. Там, където повечето демократични принципи са изопачени, както е в България, обществото е почти безсилно да спре по-нататъшната си деградация.

В едно сравнително свободно от принуда общество хората разчитат за оцеляването и развитието си предимно на себе си и на сътрудничество с околните. Сътрудничеството, естествено, изгражда доверие помежду им. Човек има достатъчно свобода да определя сам пътя в живота си и успехът му зависи от собствените му усилия и от ползата, която носи на другите. Съответно завистта е рядко срещана. Правилата се определят с консенсус, затова са по-качествени и универсални. Универсалните правила създават общи ценности, а общите ценности – предвидимост в поведението на хората.

В общества, живеещи във псевдодемокрация, авторитарни или тоталитарни режими, моралът на хората и доверието между тях неизбежно ерозират. Всъщност за тях недоверието е ендемичен проблем⁴. Причината, разбира се, не е, че хората са по-мнителни или по-коварни по рождение, а че правилата не са еднакви за всички. Поради този факт няма достатъчно общи ценности и интереси. Интересите на определена група са едни, на друга − различни. Хората си завиждат, защото успехът на индивида обикновено е за сметка на другия. Оцеляването им не зависи в достатъчна степен от сътрудничеството, почтеността и качествената им работа.

В интерес на истината гражданите на добре уредените общества се доверяват не толкова един на друг, колкото на системата. По-точно, че тя извлича най-доброто от тях и наказва лошото. Това доверие и тази предвидимост в поведението неимоверно улесняват живота. Защо швейцарските банки се считат за едни от най-сигурните? Заради тях самите или заради швейцарските закони? Защо швейцарският франк, а не, да кажем, турската лира е световна резервна валута? Не е ли, защото всяка промяна във фискалната или монетарната политика на Швейцария изисква одобрение на референдум и няма как някоя политическа машина или бос да разори страната с безотговорни а клиентелистки политики и корупция⁵?

Как хората в САЩ и България възприемат държавното управление

В САЩ	В България
Хората са суверенът – пълновластният господар на страната.	Хората са електорални единици, държавната власт принадлежи на политически олигархии.
Държавната власт (правителството) има определени ограничени правомощия, дадени ѝ от хората, за да може да управлява от тяхно име и в техен интерес.	Държавната власт е неограничена и е инструмент за експлоатиране на обществото.
Държавната власт е разделена на три независими и контролиращи се взаимно отдели – законодателен, изпълнителен и съдебен.	Държавната власт се състои от три независими, но от народа, а иначе тясно обвързани помежду си с назначения и корупция власти.
Правителство на хората, от хората и за хората – Ейбрахам Линкълн.	„Властимащите“ – българските медии.

В България човек често чува рефрена: „Тук никой не спазва законите, затова сме зле“. Нерядко тези, които го повтарят, са същите, които постоянно търсят изключение от правилата. Според мен не осъзнаваме, че хората на Запад наистина уважават законите, но не за друго, а защото те са по-качествени и универсални. Когато законът не е справедлив, те не го спазват и се борят да го променят. Следните два цитата от Мартин Лутър Кинг изразяват това отношение:

Човек има моралната отговорност да не се подчинява на несправедливи закони.

Този, който нарушава закон, за който съвестта му казва, че е несправедлив, и който е готов да влезе в затвора, за да възбуди съвестта на общността за несправедливостта му, всъщност изразява най-високото уважение към закона.

Съдебното жури в САЩ, Великобритания и другаде има правото да оправдае обвиняем дори когато е доказано, че той е нарушил закона, ако сметне, че самият закон е несправедлив. За съжаление, в България понятието „гражданско неподчинение“ е слабопознато, а вместо това се шири мотото „законът не важи за мен“.

Най-ясният признак за неумолимото деградиране на страната са емигрантският поток и демографският срив. Мнозина погрешно смятат, че хората напускат държавата, защото са бедни. Според мен те го правят, защото нямат контрол над съдбата си – защото не се чувстват свободни.

Докато държавно-политическото устройството на България е такова, докато основните демократични принципи се погазват, е наивно да очакваме по-различни резултати. Напротив, историята ни учи, че когато устоите на демокрацията са разрушени, от отчаяние хората често се хвърлят в обятията на авторитарни или тоталитарни режими, жертвайки последните си останки свобода за малко илюзорен ред. Неизбежно получават не ред, а принуда.