Въведение

Що е то демокрация и как се прилага или изопачава тя по света?

Едва ли има останал българин, който да смята, че България е добре уредена държава. Напротив, разочарованието и примирението са се настанили сред широки слоеве от населението. Все по-рядко се срещат родители, които да не кроят планове как да изпратят децата си в чужбина за по-добър живот.

От една страна, световната цивилизация напредва и с нея напредва и България. Стандартът на живот се повишава, макар и бавно. Доходите на населението за последните петнайсет години са се увеличили реално с около 75%. Навлизат нови технологии. Социални предприемачи разработват иновативни приложения и бизнеси. Гражданската активност нараства. Възможностите за личностно развитие са по-добри от всякога.

От друга страна обаче, вече повече от три десетилетия хората, особено младите, продължават да гласуват с краката си, като напускат страната. Световната банка оценява нетната миграция за предните пет години на минус 24 001 души средно на година¹. Това е над 1/3 от броя на новородените. Той пък е малко над половината от броя на починалите. Според доклад на Световната здравна организация страната е паднала до незавидното 80-о място по очаквана средна продължителност на живота. Живеем средно осем години по-малко от хората в челните десет страни²! Значително по-дълго от българите живеят вече хората в страни като Ямайка, Турция и Румъния.

Неравенството в разполагаемите доходи (след приспадане на данъците) се увеличава стремглаво и по този показател, според коефициента на Джини, вече сме на предпоследно място в Европа, пред Турция. Този коефициент нараства с 5 пункта спрямо 2006 г. до 40,2³. Едва ли някога в историята на света човек със заплата, еквивалентна по покупателна способност на по-малко от 2000 днешни лева, е давал над 55% от нея за явни и скрити данъци и такси, както днес в България.

Същевременно, услугите, предоставяни срещу тези данъци от държавата и местната власт, са толкова некачествени, че хората са принудени да си ги купуват наново на частно – от здравеопазване, през образование, до охрана.

Почти 30 години след края на социалистическия режим държавният апарат и съдебната система продължават да се използват системно като маши от властимащите и на национално и на местно ниво за разправа с противници, за грабеж и поръчков тормоз. Парламентът приема един след друг калпави и лобистки закони, въпреки че само 10% от българите одобряват работата му. Корупцията все още е широко разпространена. Според проучване към 2016 г. една пета от населението е участвало в корупционни сделки (което все пак е по-малко, отколкото през 2011 г.⁴). Въпреки това и въпреки че имаме пет пъти повече прокурори на глава от населението, отколкото в западноевропейските държави⁵, досега нямаме нито един осъден за злоупотреби, високопоставен политик. В Световния индекс за свобода на пресата на „Репортери без граници“ за 2018 г. вече сме на 111 място, от 34-то през 2003 г. В Индекса на възприятие на корупцията на организацията „Transperancy International“ за същия период сме 25 позиции по-надолу, на 77-о място.

Градската среда изглежда отчайващо. Градинките, доколкото са останали такива, са неподдържани. Тротоарите все едно са претърпели бомбардировка. За достъпност за хора с увреждания да не говорим. В столицата или в който и да е български град човек не може да попадне на две кръстовища, които да си приличат. На едно и двете ленти са за направо, на следващото – само лявата, a на по-следващото – само дясната! Липсата на универсални правила в обществото си личи и по пътищата.

Какво спъва развитието на страната? Ако попитате българи, най-вероятно ще чуете обяснения като: политиците, прокурорите, съдиите, митничарите и т.н. са корумпирани; никой не спазва законите; управляващите не мислят за благото на страната; народът е с робски манталитет; няма гражданска култура; старите служители и агенти на бившата Държавна сигурност или техните ученици все още управляват (което е факт); и т.н.

Някои смятат, че гражданите не са свикнали да изискват достатъчно от политиците си. Други – че всеки народ си заслужава управниците. Общо взето, вината се търси в самите хора – било то в корумпираните политици или пък в специфични черти на националния характер. Немалко вярват също, че страната е жертва на световна конспирация. Споменавали са ми даже за заговор на извънземни!

Малцина обаче се замислят, че проблемът може би е не толкова в хората, колкото в правилата, по които е устроено обществото. Защо, когато емигрират на Запад, българите просперират и живеят дълго, а в родината си умират млади и бедни? Защо законите в страната не се спазват? Дали защото народът е недисциплиниран, или защото те са некачествени и неуниверсални, понеже се приемат от слабо легитимен парламент без консенсус и без контрол от независими власти? Хората ли издигат некадърни, корумпирани политици, или последните до голяма степен се самоизбират благодарение на Изборния кодекс и на Закона за политическите партии? Как се отразява на духа на повечето българи изключително регресивното данъчно облагане, отнемащо половината от трудовото им възнаграждение? Защо нямаме произведен нито един легитимен референдум за последните 25 години, а в Калифорния за същия период са произведени над 300? Само защото хората в Калифорния са по-инициативни ли?

България не е единствената страна в подобно положение. Тя е типичен пример за съвременна псевдодемократична държава, в която повечето утвърдени принципи на демократично републиканско управление са подменени, нарушени или просто липсват. Такива в различна степен са Русия, Турция, Унгария, Италия (поне доскоро), Индия, Аржентина, Бразилия, Индонезия, Филипините, Малайзия и безброй други. В тези страни демокрацията не е много повече от фасада, а гражданите им се експлоатират от партийни машини, олигархии и лобита.

Проблеми с обществените институции, разбира се, има нав­сякъде, включително в развити държави като САЩ и Швейцария, за което ще дам примери по-нататък.

Какво всъщност означава демокрация?

Древноатинската демокрация, основана през 508 г. пр.Хр. от реформатора Клистен, в началото всъщност изглежда се е наричала изономия – равенство спрямо закона (не равенство пред закона, а равен достъп до закона, равен достъп до законодателство)⁶. Клистен прави свободните мъже на полуостров Атика граждани с равни политически права. Допълнително разделя полуострова на 139 деми (квартали), управлявани от избрани чрез жребий кметове. Думата демокрация се появява няколко десетилетия по-късно на база думите демос (народ или всички граждани) и кратос (власт)⁷ – овластяване на гражданите. Използвана е като обобщение на цялото атинско държавно устройство. Запазени речи оттогава, като тези на Демостен и Перикъл, разкриват, че атиняните са считали равенството спрямо закона, неговото върховенство, личната свобода и отговорността за основополагащи в своята система.

Днес, 25 века по-късно, понятието демокрация продължава да се дефинира предимно описателно, като съвкупност от механизми (избори, конституция…) и принципи (равенство спрямо закона, свобода на изразяване, разделение на властите…) или опростенчески, като управление на мнозинството. В опити да се уточни се използват безброй прилагателни без особена практическа стойност – представителна, пряка, парламентарна, либерална/нелиберална, конституционна, развита, консолидирана, пълна, и т.н.

Тази описателна дефиниция води до безброй недоразумения, защото не всичко, което изглежда като демокрация, е демокрация, и обратното.

Според мен понятието може да се определи по-универсално и съответно по-полезно, като самоуправление на хората.

Забележете, че това е рекурсивно определение. Една група хора не може да се самоуправлява, ако отделните личности в нея не са самостоятелни и едно общество не може да се самоуправлява, ако неговите членове нямат възможност да се сдружават в самоуправляващи се групи. Тоест демокрация означава самоуправление на всички нива – лично, семейно, квартално, общинско, областно, национално, фирмено, сдруженско и т.н.

От това определение следва също така, че демокрацията не е нито управление на едни хора над други, нито просто управление на мнозинството, нито е избори и гласуване. Изборите са просто механизъм. Според устройството им те могат да подпомагат или да пречат на самоуправлението на хората. Българските например се водят „свободни и честни“ и организацията Iconomist Intelligence Unit ги оценява с 9,17 от 10 възможни точки, но ако го кажете на някой българин, той ще ви се изсмее. Всички знаят, че партиите купуват гласове на цена от 30 – 50 лв. (към 2016 г.), че избирателните комисии манипулират и фалшифицират резултатите. Най-лошото обаче е, че гражданите дори нямат възможност да избират индивидуално своите представители, а са принудени вместо това да ги избират вкупом, чрез партийни листи.

Защо обаче самоуправлението на хората да е нещо хубаво? Не е ли по-добре те да се управляват от някой друг за тяхно добро? Разликата е като да живеете в собствена къща и в апартамент под наем. Усещането е съвсем различно. Къщата е построена за собствени нужди, по собствен вкус, с много любов и мислене, и имате пълната свобода да я доизкусурявате. Апартаментът е построен от някого за потенциални наематели като вас, със съвсем различна мотивация и дори не ви е позволено да го преправяте. Човек, който е живял на истински демократично място, в среда, изградена от хората за собственото им удобство, знае какво е усещането. Такова място ми се стори Калифорния в началото на XXI век. Така се почувствах неотдавна и в Базел, Швейцария. Уви, България, и особено София, след 45 години тоталитаризъм и 30 години псевдодемокрация изглежда точно както би трябвало да изглежда една среда, създадена от някого за хората, не от тях самите. Дори в САЩ си личи ясно разликата между градовете с по-демократична история като Лос Анджелис и тези, които продължително време са били управлявани от партийни машини, като Чикаго.

По-горното определение позволява лесно да се изведат редица принципи на добро обществено устройство. Някои от тях са известни, други – не толкова.

Самоуправлението изисква преди всичко отчетност. Човек, който взема самостоятелно решения, трябва да се отчита за последиците от тях пред съвестта си, а ако е бил упълномощен да ги взема, и пред тези, които са го упълномощили. Човек с власт над други хора, но на когото те не могат да потърсят законно сметка, е тиранин. Няма значение как е получил властта първоначално.

Липсата, недостигът на отчетност, т.е. на възможност гражданите да държат сметка на управляващите, е една от най-характерните черти на псевдодемокрациите. В такива страни управниците типично се оправдават за провалите на управлението си с някой друг – опозицията, външните сили, дори с държавната администрация, за която би трябвало да отговарят. Те самите никога не поемат отговорност, защото няма механизми чрез които да бъдат принудени да го направят. Същевременно обичат да си приписват заслуги за чужди постижения. Българският министър-председател е пословичен в това отношение. Понякога, като го слушам, имам чувството, че всеки момент ще заяви как „с огромни усилия” е създал българската държава през 681 г.

Отчетността изисква прозрачност. Няма как да държим сметка на някого, ако не знаем какви решения взема.

Самоуправлението на по-големи общности разчита на върховенството на закона (управление чрез закони), защото алтернативата – административен произвол или тирания – означава те да бъдат управлявани произволно от други хора.

Законите и правилата трябва да са универсални – да третират еднакво всички в своята юрисдикция, във времето, в което са в сила. В противен случай хората започват да търсят начини да ги заобиколят, за да си осигурят справедливост.

Понеже гражданите имат различни местни интереси, те се нуждаят от местно самоуправление. Иначе тези техни интереси ще се управляват от мнозинството на национално ниво, т.е. пак от други, странични хора.

Самоуправлението на група хора и в частност създаването на универсални закони е основано на вземане на решения с консенсус. Най-простият механизъм за това е одобрението на предложение на член на групата с единодушие. От там нататък има безброй по-сложни варианти на приблизителен консенсус според естеството на групата и на проблема за решаване. Те включват одобрение със супермнозинство, с двойно мнозинство, с обикновено мнозинство, с таен вот на суверена, от представители, препотвърждаване след определен период от време, с помощта на изкуствен интелект и т.н. Пазарната икономика е най-мощният механизъм за формиране на консенсус и коопериране. Роят се платформите за асистирано от изкуствен интелект сътрудничество.

Генерирането на качествени консенсусни решения изисква самостоятелни участници, които да предлагат различни гледни точки към проблема. Едно общество, съставено от роби и робовладелци, разполага с ограничен опит и гледни точки. Съответно способността му да генерира оригинални решения е по-малка.

Хората се самоуправляват групово чрез общуване помежду си. То изисква свобода на изразяването. Може да се каже, че даже едно покриване на лицето с фередже ограничава невербалната комуникация.

Периодични избори са основното средство срещу безотчетността и тиранията, но далеч не са достатъчни, защото лесно може да се манипулират от властимащите. Разделението на властите, местното самоуправление на няколко нива, икономическата свобода и др.

Напоследък е популярен терминът „нелиберална демокрация“. Той се използва за държава, в която индивидуалната свобода на хората може произволно да бъде ограничавана от волята на мнозинството. На практика обаче последната е волята на боса на управляващата партийна машина, защото няма как хората да се самоуправляват на национално ниво, ако не могат да го правят на всички нива по-надолу – до индивидуалното. Тоест нелибералната демокрация е просто псевдодемокрация.

Подобни режими, в които управляващите твърдят, че представляват целия народ, напоследък често се наричат популистки.

Изграждането на едно самоуправляващо се, демократично общество е оптимизационен проблем. Как се решава той по света?

Оказва се, че в някои държави основните принципи на самоуправление се прилагат сравнително старателно, а в други са масово изопачени под булото на уж демократични механизми. Страните от втората група може да провеждат избори за парламент, но така, че хората да не могат да избират пряко своите представители в него. Може да имат формално законодателна, изпълнителна и съдебна власти – но те да са слабо легитимни, зависими една от друга чрез назначения и без ефективни механизми за взаимен контрол. Може да имат местно самоуправление, но то да е само на едно ниво и със слаби правомощия. Може уж да позволяват референдуми, но с изискване за кворум (минимален брой гласували) да ги превръщат в непредставителни плебисцити. Може да нямат формално цензура, но медиите да са финансово зависими от държавата. Може да тръбят, че данъците са ниски, а всъщност цялостното облагане да е регресивно. В такива държави демократичните институции са дотолкова изопачени, че по-подходящо е те да се наричат псевдодемокрации. Те се управляват не от хората, а от т.нар. партийни машини, за които ще стане дума по-нататък.

Тази книга цели да насочи читателя към правилните въпроси. Не кой и как, а защо ни управляват. Тя изяснява с примери и сравнения, че проблемът на България не е толкова в нейните граждани, колкото в държавнополитическото ѝ устройство, което коренно се различава от това на развитите държави и всячески е блокирало възможностите на хората да се самоуправляват.

Преди 230 години Джеймс Мадисън, един от бащите на Конституцията на САЩ, обяснява нещата така:

Ако хората бяха ангели, нямаше да е нужно никакво правителство (държавна власт). Ако ангели управляваха хората, нямаше да е необходим нито вътрешен, нито външен контрол върху нея. При конструирането на държавна власт за управлението на хора от хора, голямата трудност е в следното: трябва първо да осигуриш възможността ѝ да контролира управляваните и след това да я задължиш да контролира себе си. Зависимостта от хората, без съмнение, е основният контрол върху държавната власт, но опитът е научил човечеството за необходимостта от допълнителни предпазни мерки.

Уви, у нас липсват или са изопачени както правилата, осигуряващи достатъчна зависимост на държавната власт от хората, така и допълнителните предпазни мерки, принуждаващи я да се самоконтролира – разделението и баланса на властите и т.н.

Едно е конституцията да декларира, че хората имат определени права, друго е да конструира държавно управление, което да ги гарантира.

Както споменах, в България е широко разпространено схващането, че определящи за състоянието на страната са морала, културата и характера на хората, а не нейните закони. То сигурно ще ви се стори смешно, ако сте израснали в някоя добре устроена държава, но тук е доста популярно. Въпреки че и на децата е ясно, че при едни правила хората играят футбол, а при други – волейбол. Поведението на човек се променя много по-бързо, отколкото неговата култура и морал. Замислете се над следния сценарий. Имате ябълкова градина, идва есента и трябва да наемете берач на ябълки. Как ще изберете да му плащате – на час или на палет? Разбира се, че на палет, ще кажете, така той ще бере много по-бързо. И ще сте напълно прави. Един и същи човек, с един и същи морал и характер ще има съвсем различно поведение в зависимост от правилата, по които работи. Сега си представете, че трябва да наемете двама берачи. Единият се случва сравнително съвестен, а другият си пада кръшкач. Какво ще стане, ако им плащате на палет? Вероятно и двамата ще дадат всичко от себе си, като даже вторият, ако е по-пъргав, току виж набрал повече, нали? Само трябва да следите да не натъртят ябълките в бързината. Може даже да се състезават приятелски или пък да си сътрудничат. Със сигурност ще работят с удоволствие и времето за тях ще лети. Какво ще стане обаче, ако им плащате на час? По-съвестният ще е напълнил примерно два палета вместо три, което не би било толкова зле, но другият вероятно ще е обрал само едно дърво, колкото да легне на сянка под него без опасност да преоткрие закона за гравитацията. И това ще е преди първия да забележи какви ги върши втория и да се демотивира още повече. Ето как точните правила извличат най-доброто от хората, а грешните – най-лошото. Във втория случай наистина моралът излиза на преден план, и то предимно лошият морал, понеже за добрия не остава много място. Това обяснява защо у нас се акцентира толкова върху културата и морала ни – защото законите ни са лоши.

Във всяка система от правила най-важните са тези, които определят как тя се променя. За една държава това са политическите закони. Ако те не са качествени, няма как останалите да са. Те служат да предпазват държавното устройство от нашите слабости – егоизъм, невежество, страх и т.н. Вярно е, че всяка една организация или цивилизация може да рухне под атаката на неморални и неосъзнати личности (каквито сме всички повече или по-малко), но колкото по-добре конструирана е тя, толкова по-трудно е това да се случи.

В България комунистическият елит извършва преврат на 10 ноември 1989 г., с цел да запази властта си. Въпреки това не липсват възможности държавата да се устрои върху по-здрави демократични основи. Първата подобна възможност е Кръглата маса от януари до май 1990 г., а следващата – Великото народно събрание през 1990 и 1991 г. За съжаление, тези, а и други шансове са пропуснати отчасти заради манипулациите на комунистическия елит и тайните служби, отчасти заради направените компромиси, но най-важната причина според мен е неподготвеността на народа и водачите му. През периода от 1989 до 1990 г. с малко по-задълбочени демократични познания сред лидерите на опозицията у нас изпъква единствено Жельо Желев.

Стига се до половинчата конституция, която обещава много, но гарантира малко. Останалите държавни институции са повърхностно реформирани, запазвайки характерните за социалистическия режим централизираност, административен произвол и безотчетност. Следва преход, при който страната бива разграбена, а хората – разорени на няколко вълни. Преходът и невежеството продължават и до днес, а народът, подобно на слепец, когото бият с бухалки, продължава да се хваща отчаяно ту за една, ту за друга половинчата мярка, без ясна визия за просперитет. Той например интуитивно иска мажоритарни избори, защото те биха му дали възможност да избира пряко своите представители. Но не осъзнава, че макар и да са стъпка в правилната посока, те далеч няма да са достатъчни, за да го отърват от ярема на партийните машини.

Всичките демократични принципи, разяснени по-нататък, съществуват, за да осигурят на народа контрол над държавното управление и да блокират възможностите за злоупотреби в него. Българското държавно-политическото устройство има точно обратния ефект – блокира всячески контрола от страна на гражданите, като същевременно дава почти неограничена свобода за злоупотреби с власт.

Повечето държави, които сега се радват на сравнително уредено и справедливо устройство, например Швейцария, в някакъв момент са били не по-малко покварени, корумпирани и олигархични от България. Народите им обаче са успели да променят правилата на играта така, че да си гарантират свобода и добро управление. Естествено, борбата никога няма да приключи. Няма идеално общество. Българите и други като тях просто трябва да се поучат от световния опит, вместо да кретат 100 – 200 години назад.

Демократичните институции, дори в държави с традиции, изискват постоянно отстояване. Управляващите навсякъде по-света се изкушават да си направят живота по-лесен и да затвърдят властта си, като се освободят от контрола на народа.

Разбира се, трябва да се уважават усилията на отделни правителства и некорумпирани министри, старали се да управляват родината си към по-добро. Проблемът не е в това дали едно управление е добро, или лошо. Проблемът е, че само основна промяна на държавно-политическото устройство, която да обърне пирамидата на вземане на решения в обществото, може да спре деградацията на страната и да даде начало на нейното възраждане.