14. Европейският съюз

Европейският съюз обединява 28 държави, включително България. Основната му цел е премахването на вътрешните ограничения между държавите на негова територия – отваряне на границите и на националните пазари, свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали. Във втора глава – „За какво служи държавата?“, стана дума, че вътрешните ограничения обикновено причиняват многократно повече щети на общес­твото, отколкото носят полза на малцината облагодетелствани. Отпадането на вътрешните граници в ЕС е благородна цел.

За съжаление обаче, ЕС страда от сериозен демократичен дефицит в конструкцията си.

Органите му са изключително слабопредставителни, защото членовете на нито един от тях не се избират пряко от гражданите. Европейският парламент (ЕП) се избира чрез партийни листи (с изключение на Ирландия) и вероятно 90% от гражданите не могат да назоват повече от един техен представител в него. От главата „Индивидуална отговорност“ знаем, че без индивидуална отчетност няма представителност. Европейската комисия (ЕК), която осъществява изпълнителната власт, но и единствена има право на законодателна инициатива, се състои от комисари, номинирани от правителствата на държавите членки и одобрени от председателя на комисията и от Европейския парламент. Органът с най-голяма власт в съюза се избира най-косвено. Европейският съвет, който определя общите политически насоки и приоритети на съюза и номинира председателя на Европейската комисия, се състои от държавните или правителствените ръководители на държавите членки. Съветът на Европейския съюз се състои от техните министри и е известен и като Съвет на министрите. Той функционира подобно на горна камара в двукамарен парламент, като повечето от европейското законодателство изисква и неговото одобрение. Съдиите в Европейския съд се предлагат по един от правителството на всяка страна членка и се назначават с одобрението на останалите държави.

Представете си губернаторите на щатите в САЩ да избират президента и да участват във федералното правителство! Щеше ли тогава то да е независимо и силно? Спомнете си, че отначало Сенатът се е избирал от щатските парламенти, преди американците да се осъзнаят, че това го превръща в чадър за местните политически машини. Неслучайно европейските институции са почти безсилни срещу псевдодемократичните режими в някои от източноевропейските страни членки.

Разделението и балансът на властите в ЕС страда не само от слабата легитимност на органите му, но и от смесването на законодателната и изпълнителната власт в тях. Европейската комисия, която е начело на изпълнителната власт, единствена има право на законодателна инициатива в съюза. Нито Европейският парламент, нито гражданите разполагат с такова. Парламентът може само да поиска от комисията да прояви законодателна инициатива. Съветът на министрите, от една страна, е част от изпълнителната власт заедно с Европейската комисия, а от друга, от законодателната заедно с парламента. Да не говорим, че министрите са част от националните изпълнителни власти. Европейският съд пък постепенно си е присвоил значителна законодателна власт.

Пряка демокрация в ЕС също няма. Механизмът „Европейска гражданска инициатива“ е само за добавяне на предложение в дневния ред на Европейската комисия. Дали тя ще го превърне в законодателно предложение, или не, е по нейно усмотрение.

Напоследък ръководството на ЕС признава, че той страда от демократичен дефицит. Уви, както се вижда, неговите корени са дълбоки.

Макар и повлиян от устройството на Швейцария и САЩ, ЕС е доста по-назад от тези държави по отношение на легитимност­та на своите органи. Когато не черпят властта си пряко от народа, те нито имат силата и авторитета да решават по-тежките проблеми, стоящи пред съюза, нито могат да бъдат държани отговорни за решенията, които все пак вземат. Неслучайно през последните години ЕС среща трудности в справянето си с бежанската криза и тероризма. Това не се дължи на някаква слабост, присъща на демокрацията, както някои твърдят, а точно обратното – заради недостатъчната демокрация.

Проблемът на ЕС е, че властта, дадена на неговите органи, не съответства на слабата им представителност.

Както всяко държавно управление, и това на ЕС има проблеми с харченето, но понеже се контролира предимно от правителствата на страните членки, разходите му са насочени към тях, а не пряко към гражданите. Това влошава допълнително нещата, защото захранва корупцията в страните бенефициенти. Най-вредни са европейските структурни фондове (европейските субсидии). Те формират 10% до 20% от бюджетите на централните и местни власти в по-новите страни членки.

В САЩ федералните субсидии за щатите отиват предимно към гражданите им – основно за сигурност на доходите и за покриване на здравни разноски¹. В ЕС субсидиите се изразходват най-вече за инвестиционни проекти на властите (кохезионните фондове) и на второ място за земеделието². Така възможностите за корупция при усвояването на европейските фондове са ограничени само от въображението на управляващите в страната бенефициент. Между другото, установено е, че колкото по-корумпирано е едно управление, толкова по-голям дял от бюджета си харчи за инфраструктурни проекти.

В тази връзка изследователката на корупцията Сюзън Роуз-Акерман припомня един популярен по света виц. Ето го нашенския му вариант:

Български министър е на посещение в Италия. След деловата част италианският му колега го кани на вилата си. Нашият човек е учуден от прекомерния лукс и пита италианеца:
– От наследство ли получи такова богатство, че си построил такъв разкошен палат?
– Не – отговорил италианецът – ама виждаш ли оная магистрала?
– Да – кима нашият.
– Е, асфалтът ѝ вместо 15 см е само 14. Оттам са паричките за виличката.
След време италианецът връща посещението и след деловата част е поканен на гости във вилата на българския министър. Какво да види? Не е палат, а дворецът на персийския шейх – водоскоци, градини, фонтани, басейни, тенис кортове…
– Е, не, откъде тия пари? – пита италианецът.
– Виждаш ли оная магистрала? – сочи българският министър.
– Не! Не я виждам – кокори се чужденецът.
– Именно! Оттам са!

Насочаването на европейските субсидии пряко към гражданите, например за социални разходи, би позволило да се намалят осигуровките, което би стимулирало икономиката – не както сега, да се захранва корупцията с всички нейни странични щети. Но това никога няма да се случи, докато управлението на ЕС представлява повече правителствата на страните членки, отколкото пряко гражданите им.

Човек остава с усещането, че Европейският съюз се крепи на представителите на по-големите държави членки с по-утвърдена демокрация – Германия, Франция, Холандия и доскоро Великобритания.

БРЕКЗИТ

През юни 2016 г. Великобритания гласува на референдум да напусне ЕС. Много хора се чудят на решението на британците. Някои го смятат за икономическо самоубийство. Всъщност то има лесно обяснение. Навярно британците просто не са се чувствали представени в европейските институции. Може би дори да са усетили, че ЕС корозира националните им институции. Мислите ли, че несвойствената за Великобритания избирателна система със затворени партийни листи, използвана при изборите за Европейски парламент, за която знаем, че се характеризира със слаба отчетност, не е повлияла на отношението на хората към съюза?

Интересно, че съседите им ирландци са народът с най-положително отношение към съюза. Дали то не се дължи донякъде на факта, че те провеждат европейските избори по любимата си, гарантираща повече представителност система Единичен прехвърляем вот³? И двете избирателни системи са пропорционални, както изисква Европейският съюз, но съществено се различават по своето качество. Как иначе да си обясним факта, че при еднаква избирателна активност на вътрешните парламентарни избори във Великобритания и Ирландия – 65%, на европейските избори във Великобритания тя е с една трета по-ниска, отколкото в Ирландия – 35,6% спрямо 52,4%?

Вероятно Брекзит нямаше да се случи, ако европейските институции бяха по-демократични и по-хармонизирани с британските. Не е изключено по същата логика в бъдеще и други държави да предпочетат да напуснат съюза. Най-малкото запазването му ще излиза скъпо, ако той не се реформира. Засега обаче поне аз не забелязвам признаци на осъзнаване сред европейските лидери.

***

Няма как демократичният дефицит на Европейския съюз да не спъва развитието на страните членки. Въпросът е само с колко. Фиг. 5. ни дава идея:

Фиг. 5. БВП на глава от населението на западните развити държави извън ЕС и в ЕС⁴ (средноаритметично) за периода 1980 – 2017 г.⁵

Забележете, че възстановяването на западните страни в ЕС след световната финансова криза през 2008 г. продължава много по-дълго, отколкото при предишните кризи – вече десет години! От тази група само Ирландия успява да преодолее спада по-рано, и то чак след седем години.

Въпреки че в Европейския съюз са заложени някои положителни ценности, те явно не са в състояние да компенсират слабостите на неговите институции.

През последните години Европа се бори с едно ново предизвикателство – глобалния тероризъм. Някои политици са винаги готови да експлоатират страховете на хората за собствена изгода. Имайте предвид предупреждението на Бенджамин Франклин:

Онези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не зас­лужават нито свобода, нито сигурност.

Външна политика

Защо често има такова разминаване между външната политика, която води дадена страна, и желанията на народа ѝ?

Причината вероятно е, че външната политика на много държави, особено на по-големите, страда от прекалена централизация и слаба връзка с гражданите им. Те често не са потърпевши от нея, докато не е станало твърде късно. Уви, положението е такова, откак свят светува. Съвременните демокрации не правят изключение.

В своето прощално слово Джордж Вашингтон завещава на САЩ да спазва неутралитет и ненамеса в разприте на други страни. Това се превръща в основно кредо на младата страна, в което се кълне всеки следващ американски президент чак до Първата световна война. Уви, всички знаем какво се случва след това.

Решението на проблема, струва ми се, е в демократично управление на световно ниво. Но не като Европейския съюз, а по-скоро по швейцарски модел.