2. Кратка история на демокрацията

Тези, които не могат да си спомнят миналото, са обречени да го повторят.

Джордж Сантаяна, философ и поет (1863 – 1952)

Обратно на общоприетото схващане, много от демократичните постижения на САЩ и Швейцария – например прякото законодателство и баланса между силно местно самоуправление и централна власт, не са заложени още при основаването им. Те са постигнати след десетилетни борби на гражданите им за повече контрол, права и справедливост.

Първата целенасочено устроена съвременна демократична република – САЩ, възниква през 1776 г. След интензивни дебати, продължили повече от десетилетие, основателите ѝ създават държавно устройство, което е силно повлияно от идеите на Лок и Монтескьо за разделение на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна, както и от вече съществуващите традиции на самоуправление в 13-те северноамерикански колонии.

Въпреки заложеното стабилно демократично републиканско устройство, следващите столетия поставят редица предизвикателства пред американците, с които те успяват да се справят, като развиват демокрацията си. Така най-напред от конфедерация преминават към федерация, за да балансират щатското самоуправление с достатъчно силна, но все пак със строго ограничени правомощия централна власт. По-късно, около средата на XIX в., разширяват правото на глас до безимотните мъже и новоосвободените роби, което обаче води до сериозни проблеми, свързани с купуване и контролиране на вота. Развиват се т.нар. политически машини – авторитарно или олигархично ръководени партийни организации, често управлявани задкулисно. Да ви се струва познато?

Тези политически машини, в съюз с едрите индустриалци на Севера и богатите плантатори на Юга, окупират властта в много щати. Корупцията, клиентелизмът и политическите назначения, особено в големите градове като Ню Йорк и Чикаго, стават пословични. Една от първите политически машини в света е „Тамани Хол“, която владее Ню Йорк от XIX до началото на XX в. В много индустрии се оформят монополи като „Стандарт Ойл Къмпани“ на Рокфелер. В един момент се оказва, че институциите на представителната демокрация – парламентите и партиите, попадат под контрола на тесни интереси в ущърб на нуждите на обществото. Стига се до нещо като „тирания на малцинствата“.

Американците атакуват тези проблеми от няколко посоки. По примера на Швейцария в края на XIX и началото на XX в. въвеждат механизмите на пряката демокрация на щатско ниво – задължителния референдум, вето-референдума, законодателната гражданска инициатива и отзоваването. Те дават възможност на гражданите да коригират и прескачат представителната власт, когато тя не успява да отговори на нуждите им. Добавят и първични избори, с което премахват контрола на партийните босове над партийните номинации за общите избори. Трето, въвеждат тайното гласуване, което затруднява контролирания вот. Четвърто, приемат закони за защита на конкуренцията, като Антитръстовия закон на Шърман от 1890 г., наричан още „Чука на Шърман“, защото позволява на правителството да разбива монополите. Пето, преминават към пряк избор на федералните сенатори.

САЩ е силно децентрализирана държава и тези реформи отнемат години. Обикновено те започват от един щат, даже от една община, постепенно се възприемат от други щати и накрая се въвеждат и на национално ниво. Двайсети век изправя американците пред още предизвикателства – Голямата депресия, световните войни, борбата за граждански права, Студената война и други, с които също се справят.

Препятствия, разбира се, никога няма да липсват и борбата за по-справедливо управление винаги ще продължава. В момента един от най-големите проблеми на САЩ е финансиране на политически кампании от юридически лица – профсъюзи, фирми и др. Такива най-често са профсъюзите на държавните служители и фирмите от индустриите, регулирани от държавата, като отбранителната, фармацевтичната и финансовата. Въпросното финансиране води до зависимост на политиците от организациите, които би трябвало да контролират от името на народа. Последиците от конфликта на интереси – например раздутият и негъвкав публичен сектор и други изкривявания в икономиката, са една от причините за бавното възстановяване на страната от последната рецесия. Да се надяваме, че американците скоро ще намерят решение на този и на други проблеми.

В Швейцария федерацията, републиканското управление и прякото законодателство (инициативата и референдумът) са постигнати след тежка политическа борба, включваща кървавата революция от 1798 г., последвалите няколко десетилетия на бунтове, кулминирали в Гражданската война през 1847 г., и движението за пряка демокрация в периода 1860 – 1891 г. Преди тези събития в почти цяла Швейцария е царяла тирания, обратно на популярното схващане. В повечето кантони, с изключение на няколко слабонаселени земеделски комуни, векове наред са господствали монархии, феодални аристокрации и плутокрации. Пряка демокрация се е практикувала само в няколкото аграрни комуни под формата на периодични събрания на цялото население, на които с вдигане на ръка били решавани различни въпроси. Тази самобитна практика обаче вдъхновява група френски мислители, които виждат възможност тя да бъде прилагана в по-голям мащаб. Втората френска империя (1852 – 1870) осуетява техните намерения, но разработките им намират отзвук обратно в Швейцария, където са широко дебатирани през втората половина на XIX в. През 1848 г., след Гражданската война, в страната се установява републиканско федерално устройство, което осигурява мир и представителна форма на управление. Много скоро обаче швейцарците се разочароват от политическите олигархии, които бързо завземат властта. Гражданите се убеждават, че няма смисъл да вярват на боричкащите се партии и постоянно да гадаят кой от кандидатите за даден пост ще е по-малко корумпиран, поради което въвеждат механизмите на пряката демокрация¹. От 1863 г. в кантон след кантон швейцарците успяват да прокарат задължителния референдум и гражданската инициатива (правото на всеки гражданин да предлага закони, които да се гласуват пряко от хората). През 1891 г. инициативата най-накрая е въведена и на федерално ниво. В резултат, по думите на Карл Бюркли, един от радетелите за пряка демокрация в кантона Цюрих: Плутократичното правителство и Съветът на Цюрих, които заговорничеха с частните банки и железници, бяха пометени от едно голямо гласуване. На хората им беше омръзнало да бъдат обезглавявани след всеки поредни избори². Съвременниците на събитията свидетелстват как корупцията, лобирането и междупартийната омраза в даден кантон изчезвали след въвеждането на задължителния референдум и инициативата. Просто вече нямало как да се вземат решения зад гърба на хората.

Във Великобритания процесът на демократизация е най-дълъг и е трудно да се определи кога точно започва. За важни събития в процеса се считат обявяването на Магна Харта („Великата харта на свободите“ – Magna charta libertatum) от 1215 г., която постановява, че никой не е над закона, и утвърждава правото на съдебен процес пред жури от равни³, последвалото отпадане на крепостничеството в края на XIV и началото на XV в. и Английската гражданска война от 1640 г. Официалното начало на съвременната демокрация обаче полага Славната революция от 1688 – 1689 г., обединила широки обществени кръгове срещу монархията⁴. Неин продукт е Декларацията за правата, която включва редовно свикван парламент, без чието съгласие да не могат да се въвеждат или отменят закони, свободни избори, свобода на словото в парламента, право на носене на оръжие, по-честен съдебен процес и др. Независимата съдебната власт, която се утвърждава след Славната революция, изиграва важна роля при запазването и разширяването на тези права.

В останалата част от Европа държавното устройство се демократизира още по-трудно и значително по-късно заради наличието на силни монархии на континента. Въпреки че създаването на САЩ дава силен тласък на демократичните процеси в Европа, монархиите там все още са могъщи и държавите се развиват в компромис между демокрация и монархия. Първо се появява избраният парламент – отначало във Великобритания, после и другаде, но монархът остава начело на изпълнителната власт. Той назначава министрите, чрез които управлява според приетите от парламента закони. Оттук идва и британският израз: „Правителството на Нейно Величество“. Стремежът за по-демократично управление и борбата между двете власти водят до постепенно прехвърляне на изпълнителната власт от монарха към парламента. Правителството започва да се избира от парламента и да е само номинално подчинено на монарха. Така се стига до модела на парламентаризма – парламентарна конституционна монархия или парламентарна република. За съжаление обаче, при това прехвърляне се нарушава принципът за разделение на властите.

Процесът на отслабване на монархиите в Европа е мъчителен и белязан от много обрати. Там, където парламентът е по-слабо представителен, както става в България след въвеждането на избирателната система с партийни листи през 1911 г., монархът понякога завзема обратно властта. У нас след 1911 г. доверието в партиите и съответно в парламента бързо спада, стига се до няколко национални катастрофи, Септемврийско въстание, военен преврат и накрая – до разпускане на парламента и суспендиране на конституцията през 1934 г., последвани от еднолично управление на цар Борис III през следващите десет години. Установяването на социалистическия тоталитарен режим след Втората световна война е просто поредното стъпало надолу в деградацията на българската демокрация, започнала след отмяната на мажоритарната избирателна система. Между другото, Българското възраждане през ХIX в. е основано на мощно местно самоуправление – градовете са си определяли сами данъци за издръжка на училищата, избирали са си главен учител и т.н. Сто и петдесет години по-късно ние сме по-зле в това отношение. Не само че образованието се управлява и финансира централизирано, но дори не можем да си изберем министъра, който да го оглави.

В началото на XX в. в Европа също се появяват политически машини, които обаче добиват чудовищни размери – фашистките и комунистическите партии. Авторитарни партии и досега възникват и процъфтяват в европейските страни с по-слаба демокрация. Известен пример е машината на Берлускони в Италия, на Орбан в Унгария, на Путин в Русия и на Ердоган в Турция. Такива са и водещите партии в България начело с ДПС на Ахмед Доган и ГЕРБ на Бойко Борисов.

От историята на много нации прави впечатление, че трайните демократични промени в държавно-политическото устройство почти никога не идват от властващия елит. Реформи, които правят обществото по-свободно, с по-развита политическа и икономическа конкуренция, не са в интерес на управляващите, защото отслабват властта им, а на нея се опира охолството им⁵. Когато елитът инициира някакви промени, неговата цел винаги е адаптиране и запазване на властта. Скорошен пример от най-новата ни история е свалянето на Тодор Живков от неговото обкръжение в Политбюро. С този преврат комунистическият елит си осигурява време, за да се адаптира към промените в Източна Европа и да продължи да контролира държавата. Когато смяната на режима идва отгоре, в повечето случаи просто един авторитарен или тоталитарен режим бива заместен от друг. Когато свободите и правилата не са осъзнати и отвоювани от народа, те обикновено са фалшиви и половинчати или лесно биват прегазени от следващата олигархия, без хората даже да се усетят.

Показателен пример е борбата за свобода и граждански права на американските чернокожи. Гражданската война в САЩ през 1861 – 1865 г. освобождава робите в Южните щати, но това освобождение идва отвън – от Федералното правителство и Северните щати, а не от самите роби. Федералното правителство обещава, че ще им даде по 130 декара собствена земя, но така и не го прави. Скоро след войната едрите плантатори на юг, които запазват имотите и политическата си власт, се организират и сътворяват нови закони, с които ограничават правата на чернокожите почти толкова ефективно, колкото по време на робството. Въвеждат тест по грамотност за участие на изборите, забрана за скитничество и „подмамване“ на работници, разделение на училищата за бели и за черни и други подобни мерки, с които успешно блокират участието на афроамериканците в политиката и в трудовия пазар. Сегрегацията продължава цели сто години, през които елитът на Юга успява да запази властта си въпреки различни промени в американското общество. Чак когато самите афроамериканци се осъзнават и ое организират за борба през 60-те и 70-те години на XX в. с водачи като Мартин Лутър Кинг, те успяват да променят системата и да отвоюват трайно гражданските си права.

Независимият Федерален върховен съд с редица свои решения подкрепя движението. Същото прави и Федералното правителство. Този път промените се оказват трайни, защото вече и обикновените хора са наясно точно какво държавно-политическо устройство искат да постигнат. Четиридесет години по-късно САЩ дори вече има тъмнокож президент.

Същевременно увеличената свобода след 60-те години води и до по-бурно икономическо развитие на южните щати, които бързо догонват северните.

Може би най-значителните промени в историята, идващи отгоре, са тези на руския цар Александър II, който се явява Цар Освободител три пъти – на България, на Финландия и на крепостните селяни в Русия. Неговият син, Александър III, обаче се отказва от либералната вътрешна политика на баща си. Той се намесва реакционно и в България, като налага абдикирането на княз Батенберг и причинява трайни негативни последици за страната. За контраст – постепенните реформи в Китай през последните четири десетилетия са движени по-скоро отдолу благодарение на децентрализацията, осъществена при Мао Дзедун, и либерализацията на икономиката при Дън Сяопин⁶.

Другото, което прави впечатление от историята, е, че успешните борби никога не целят просто свалянето на даден режим. Лозунгът на българското националноосвободително движение е бил „Свобода или смърт!“, а не „Долу султанът!“. Българските революционери са се борили за република, в която всички граждани, независимо от вяра и етнос, да са равни пред закона, а не просто за сваляне на османската власт. Целта на американските революционери не е била да заменят британското управление със свое, а да създадат първата в света демократично устроена република.

В тази връзка, може би неслучайно през 2014 г. протестите в България срещу кабинета на Орешарски останаха без широка подкрепа. Лозунги като „Долу Орешарски“, „Кой?“ и искания за разпускане на парламента и нови избори не можеха да въодушевят народа, защото той вече осъзнаваше, че проблемът не е в отделни корумпирани политици, а в системата. Въпросът „Кой предложи Пеевски?“ всъщност е реторичен, каквито са и въпросите: „Кой предложи Цацаров, Искров, назначи Ченалова?“ и т.н. Отговорът е, че конституцията и законите са пълни с процедури за номиниране и назначаване на висши държавни служители, при които никой не носи индивидуална отговорност за номинацията или назначението.

Историята през последните 250 години ни учи, че колкото по-добре се прилагат демократичните принципи в една страна, толкова по-устойчива е тя на олигархични и авторитарни посегателства. В САЩ се справят с политическите машини на XIX в. благодарение на вече силните си демократично-репуб­ликански основи, докато през XIX в. и по-голямата част на XX в. Латинска Америка се тресе от кървави смени на един авторитарен режим за сметка на друг. Дори към момента, повечето държави в Латинска Америка, подобно на България, имат слаби, фалшиви демокрации и страдат от високи нива на корупция.

В света са се развили толкова форми на държавно устройство, колкото са и самите държави – унитарни или федерални републики, президентски или парламентарни, с мажоритарни или пропорционални избирателни системи и т.н. Тези категории обаче сами по себе си не означават почти нищо. Една унитарна държава може да има силно местно самоуправление, обвързано финансово с местната икономика, както при скандинавските страни, или слабо такова, финансирано централно, както в България. Една президентска република може да е със слабо разделение на властите, ако парламентът е слабо представителен и без авторитет в сравнение с президента. Така е при повечето страни от Латинска Америка, в Русия и Турция. Както ще стане ясно по-нататък, мажоритарната избирателна система сама по себе си не гарантира индивидуална отговорност на политиците пред гражданите. Тя не е достатъчна, за да предотврати развитието на авторитарно и дори задкулисно управлявани партийни машини, както показва опитът на САЩ през XIX в.

Партийните демагози у нас обичат да твърдят, че България също е демократична, което е почти толква далеч от истината, колкото и твърдението, че сме тоталитарна държава. В действителност ние нямаме нито сериозно разделение и баланс на властите, нито свои реални представители в тях. Да не говорим за пряка демокрация – от 1989 г. досега сме произвели само три, и то нелегитимни, референдума. За същия период в Калифорния са гласувани пряко над 300 референдума и граждански инициативи, и то по конкретни законопроекти и конституционни поправки!

По-нататък в книгата ще стане ясно как се постига една истинска демократична и свободна страна. Страна, в която хората да са щастливи и да просперират.