9. Разделение и взаимен контрол на властите

При конструиране на държавно управление, което ще бъде администрирано от хора над хора, първо трябва да дадете възможност на управлението да контролира управляваните и след това да го задължите да контролира себе си.

Акумулирането на всички власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – в едни и същи ръце, били те на един, на малцина или на мнозина, по наследство или чрез избори, може с право да бъде наречено самата дефиниция на тирания.

Джеймс Мадисън

Разделението и взаимното ограничаване на властите се считат за абсолютно необходими условия за стабилността на една демокрация. Само така може да се гарантира върховенството на закона и приблизително консенсусното вземане на решения. На практика обаче в много държави тези принципи са нарушени, а в България и други страни от Източна Eвропа направо може да се каже, че са обърнати с главата надолу.

Разделението на правомощията е идея, стара колкото човечеството. Тя е обобщена за първи път през 1748 г. от Монтескьо, който обособява функциите на държавата в три групи – законодателна, изпълнителна и съдебна. Според него, за да има една страна справедливо и стабилно управление, тези три функции трябва да се упражняват от независими един от друг органи, които освен това се контролират взаимно срещу посегателства върху правомощията им. Само така, смята Монтескьо, може да се предотврати възникването на тирания – някой да узурпира прекалено много власт, с която да злоупотребява в ущърб на народа. Според Монтескьо монархът е начело на изпълнителната власт и управлява според законите, създадени от законодателен орган, а съдът е независим арбитър.

Основателите на САЩ прегръщат тази идея и я усъвършенстват за целите на демократичното републиканско устройство на новата държава. Главната им цел е да пресекат всички възможни пътища за възникване на тирания – както на един човек или малцинство от хора над мнозинството, така и на мнозинството над малцинството¹. Според тях всеки от клоновете на държавното управление трябва да има собствена воля, което означава никоя от властите да не може да влияе на състава на останалите, а всяка да се избира по независими канали пряко от хората така, че да черпи авторитета си от тях².

Поради специфичните изисквания към квалификацията на съдиите се решава те да не се избират пряко, а да се предлагат от изпълнителната и да се одобряват от законодателната власт. За да им се осигури нужната независимост обаче, е постановено да се назначават пожизнено. По-късно в много щати се преминава към периодично препотвърждаване на щатските върховни съдии пряко от народа.

В една република законодателният орган, естествено, доминира. За да може той да се самоконтролира, американците го разделят допълнително на Долна и Горна камара (Камара на представителите и Сенат)³, които имат различни правомощия и различна продължителност на мандата (съответно четири и шест години). Освен това всяка камара се избира не наведнъж, а на части през две години. Принципът за избор на властите по независими канали е доведен до крайност! Частичното обновяване на камарите на всеки две години дава възможност за по-бързо реагиране на променящите се нужди на обществото, без да се жертва приемствеността. Мандатът на сенаторите е по-дълъг – шест години, за да има кой да отговаря за изпълнението на по-дългосрочни цели.

Отделните щати допълнително разделят и изпълнителната власт, като избират пряко еквивалентите на нашия министър на правосъдието, министър на образованието, министър на финансите и други. Областните прокурори и шерифи също се избират пряко.

Обърнете внимание, че за добро управление не са важни толкова типовете институции, а силната им легитимност, от една страна, и взаимният контрол, от друга.

Какво имаме в България? Президентът е единственият пряко избран представител на хората в централната власт, въпреки че се номинира и кампанията му се финансира от партия. Tой обаче е с много малко правомощия. Ветото му спрямо Народното събрание и Висшия съдебен съвет е само отлагателно. Няма възможност да номинира дори за най-високите постове в прокуратурата, съда и независимите държавни комисии. Народното събрание е с една камара и депутатите в него не се избират пряко, а чрез партийни листи, и то наведнъж на всеки четири години. То съставя правителството. Съдиите и прокурорите се назначават от Висш съдебен съвет, който се избира отчасти от самите съдии и прокурори, отчасти от Народното събрание. Вижда се, че почти цялото държавно управление няма пряка връзка с народа. Как да съществува истинско разделение на властите, когато те се избират една друга или се самоизбират?

Освен че трите власти в държавното управление трябва да са независими една от друга и да черпят авторитета си пряко от народа, нужно е всяка от тях да може ефективно да се противопоставя на посегателства от страна на останалите върху нейните правомощия⁴. Ето защо в САЩ президентът има право на вето върху закон, прокаран от Конгреса, което, за да бъде преодоляно, изисква 2/3 мнозинство от двете камари. Сравнете със смешното отлагателно вето на българския президент, за чието отхвърляне парламентът просто трябва отново да гласува и да приеме закона с обикновено мнозинство. Всеки закон в САЩ трябва да бъде одобрен и от двете камари на Конгреса, независимо коя го инициира. Съдебната власт в лицето на Върховния съд на САЩ контролира законодателната, като решава дали даден закон е конституционен и как трябва да бъде интерпретиран. Сенатът пък одобрява предложенията на президента за съдии във Върховния съд и т.н. Тази система е известна като „системата на проверки и баланс“, при която трите власти се ограничават взаимно и поддържат равновесие помежду си.

Още през първите години след създаването на САЩ Върховният съд утвърждава правото си да определя конституционалността на приетите от Конгреса закони – т.нар. механизъм на съдебен контрол, който служи да защитава върховенството на закона и основните права на хората от евентуални посегателства от страна на мнозинството, владеещо законодателната власт.

Принципът, че всяко важно решение подлежи на одобрение от другите власти, е просмукан в цялото държавно устройство на САЩ не само на федерално, но и на щатско и местно ниво. Пример за прилагането му е клаузата в конституцията, уреждаща процедурата за назначаване на висши държавни постове – съдии, прокурори, министри и посланици. Според нея назначението става на три стъпки – президентът номинира някого за поста, Сенатът одобрява кандидатурата и накрая президентът назначава кандидата⁵. Идеята е хем някой да носи еднолична отговорност за назначението, хем да се избегне опасността от тирания на изпълнителната власт.

Ето я и самата клауза:

ЧЛЕН II, СЕКЦИЯ 2, КЛАУЗА 2:

Президентът […] номинира и със съвета и съгласието на Сената назначава посланици, министри и консули, съдии във Върховния съд и всички други висши служители на Съединените щати, за чиито назначения не е предвидено друго тук, и които ще бъдат уредени със Закон […]

Вместо подобна кратка и универсална клауза, българската конституция и закони, както вече стана дума, съдържат безброй текстове, уреждащи по най-различни сложни и непрозрачни процедури назначенията на отделните типове държавни служители – прокурори, съдии, главен прокурор, председатели на върховни съдилища, членове на Конституционния съд, управител и подуправители на БНБ, председатели и членове на комисии и т.н., при които никой не носи индивидуална отговорност за номинацията или назначението на конкретна личност. Класически пример в това отношение беше доскорошният чл. 131 от Конституцията, отменен като по чудо през 2015 г. между второ и трето четене на промените в нея:

Решенията на Висшия съдебен съвет за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдии, прокурори и следователи, както и предложенията, които той прави по чл. 129, ал. 2, се приемат с тайно гласуване.

Откъде накъде държавни служители, съдии или други ще се назначават и номинират с тайно гласуване, при това от други държавни служители? Тайно от народа, който им плаща?

Промяната в конституцията от 2015 г., която отменя тайното гласуване, не променя факта, че никой, пряко избран от народа, не носи персонална отговорност за номинациите и назначенията в съдебната власт. Като това на съдия Ченалова, чието име стана нарицателно за корупцията в съдебната система, това на Главния прокурор Цацаров, чиято институция се ползва с най-ниско доверие в държавата, и това на бившия управител на БНБ Искров, известен с участието си във фалита на КТБ. За номинацията за втори мандат на Искров така и никой не пое отговорност – тогавашният премиер Борисов и министърът на финансите Дянков се оправдаха, че били извън страната! Неслучайно общественото доверие към съда, прокуратурата и Българската народна банка (БНБ) клони към нулата.

Друг знаков пример е чл. 129, ал. 2 от Конституцията, според който президентът, единственият пряко избран представител на хората в централната власт, няма правото дори да откаже повторно предложение на Висшия съдебен съвет (ВСС) за назначаването на Главен прокурор и председатели на Върховния административен съд (ВКС) и на Върховния касационен съд (ВАС).

Развитите държави по света имат сравнително добре уредено разделение и баланс на властите. Съдът навсякъде е силен и независим, а дори парламентарните републики в повечето случаи са с двукамарен парламент. Във Финландия, която, подобно на България, е унитарна парламентарна република с еднокамарен парламент и президент, президентът има право на истинско вето и на законодателна инициатива, за да балансира парламента. Той избира и назначава главния прокурор, което гарантира, че прокуратурата е независима от парламента, правителството и съда, и същевременно някой, пряко избран от народа, е отговорен за нея. Съдиите се назначават с консенсус между трите власти и президента и са с мандат до пенсионна възраст, което подсилва тяхната независимост.

Латинска Америка представлява интересен пример как при страни с привидно сходно държавно управление (президентски републики) разлики в легитимността, разделението и баланса на властите предопределят и огромни разлики в качеството на управлението. Съвсем не е случайно, че Чили и Уругвай са като острови на добро управление сред морето от корумпирани държави в Латинска Америка.

Характерно за Чили е изключително силно, дори преувеличено разделение и баланс на властите по американски модел⁶. Президентът се избира за не повече от един мандат. Парламентът е двукамарен. Съдиите във върховните съдилища се назначават до живот с консенсус между президента и Сената. След Първата световна война Чили въвежда силна и автономна одитна агенция и Главен контрольор (одитор на правителството и местните власти), назначаван до живот. Там кандидатите на партиите за президент, сенатори, депутати и кметове се определят на първични избори, което спомага за легитимността на властите. Още преди Първата световна война страната постига независима деполитизирана държавна бюрокрация. Чрез редица мерки, някои датиращи още отпреди режима на Пиночет, клиентелизмът е силно ограничен. Забранени са закони, насочващи държавни разходи към определени избирателни райони.

Уругвай също използва открай време избирателна система, която гарантира вътрешнопартийна конкуренция – от 1925 г. до 1996 г. прилага двойно едновременно гласуване (DSV), а от 1997 г. – първични и общи избори. Също като в Чили президентът се избира за не повече от един мандат. Съдиите във Върховния съд се назначават с 2/3 мнозинство на парламента, който е двукамарен. В Уругвай, подобно на Швейцария, има традиция на споделяне на властта с опозицията.

Ясно се вижда как правилата в Чили и Уругвай предотвратяват окупирането на властта от политически машини.

Началото на президентството на Тръмп ни дава ярък пример за разделението и баланса на властите в САЩ⁷. Още първият указ на президента, който ограничава пътуванията от седем мюсюлмански държави, е спрян в съда само три дни след подписването му! Главният прокурор (главен юрисконсулт) на щата Вашингтон го обжалва на основание, че нарушава Петата поправка в Конституцията. Представяте ли си областен прокурор в Русия да обжалва, камо ли да спре указ на Путин? Или в Турция на Ердоган? Между другото, Главният прокурор в щата Вашингтон се избира пряко от хората, което вероятно му дава допълнителна независимост. В резултат на обжалването най-проблемните части на указа отпадат. Ето как разпределението на властта сред голям брой личности води до по-качествени решения.

С острия си език и хвалби към Путин, Тръмп предизвика дори у някои американци опасения, че ще поведе САЩ към диктатура. Но за да се появи авторитарен режим в САЩ, е нужно първо президентът да владее Конгреса, а за да стане това, той трябва да контролира номинациите на кандидат-конгресмените и кандидат-сенаторите. Системата от първични избори, чрез която и те се номинират пряко от симпатизантите на партията, няма да го допусне.

Прокуратура

Независимо от типа правна система – състезателна или несъстезателна⁸, преследването на нарушения на закона е част от изпълнителните функции на държавата. Органите, които го осъществяват, включват прокуратура, полиция и др. Прокуратурата събира доказателства, решава дали да повдигне обвинение и представлява обвинението в евентуален наказателен съдебен процес. Съдията в такъв процес трябва да е безпристрастен спрямо двете страни в него.

Исторически прокуратурата е възникнала в съдебната власт, но с течение на времето преминава в изпълнителната, разбира се, с гаранции за относителна автономия. Разследващите органи са полицейски органи под контрола на прокурор. Този процес вече е напълно завършен в англосаксонските държави – САЩ, Великобритания и т.н., както и в повечето европейски – в Германия, Холандия, Дания, Швейцария, Чехия, Естония, Полша и др.⁹ В развитите държави, където тя все още е част от съдебната власт, като Франция, прокурорите се номинират от член на изпълнителната власт (обикновено министъра на правосъдието) и се назначават с одобрението на парламента или друга независима власт (президента). Министърът на правосъдието има, макар и ограничени, ръководни правомощия.

Румъния също се присъединява към този модел през 2006 г. Там главният прокурор на републиката и главният прокурор на Националната антикорупционна дирекция (НАД) вече се предлагат не от Висшия съдебен съвет, а от министъра на правосъдието, и се назначават със съгласието на президента. През 2006-а Моника Маковей, тогавашният министър на правосъдието, номинира 33-годишната Лаура Кьовеши за Главен прокурор, която президентът одобрява. Тя е на този пост до 2012 г., след което от 2013 г. застава начело на НАД. Под нейно ръководство антикорупционната дирекция става институцията, ползваща се с най-голямо доверие от хората – 60% в сравнение с 13% доверие към парламента и 23% към правителството! Над хиляда са осъдените за корупция и злоупотреби политици, включително един премиер, девет министри и пет сенатори. През този период (след кампанията за чист парламент от 2004 г.) Румъния се изкачва с 30 позиции нагоре в световния индекс за възприятие на корупцията, докато България пада с 20. Мислите ли, че ако един колективен орган като ВСС на Румъния номинираше и назначаваше главния прокурор, той щеше да се спре на младата Кьовеши?

Качествената работа на прокуратурата има огромно значение за правораздаването в една държава. Тя разполага с големи правомощия и свобода на действие, а оттам и с много възможности за злоупотреба. Прокуратурата може да реши да не повдигне обвинение, за да прикрие престъпник, и обратното – да повдигне обвинение към невинен човек по поръчка. Може също да повдигне формално обвинение, но без достатъчни доказателства, така че да не се стигне до присъда. За да се избегнат порочни практики, е наложително някой да носи отговорност за работата ѝ пред народа и тя да е децентрализирана. Това може да стане по два начина. По-простият е Главният и областните прокурори да се избират пряко, като в американските щати. Другият е те да се номинират и назначават от пряко избран от народа политик, със съвета и одобрението на други власти.

Във Франция прокурорите се предлагат от министъра на правосъдието (след консултация с Висшия магистратски съвет) и се назначават от президента¹⁰. Генералните прокурори към Върховния и Апелативния съд също са предлагани от министъра на правосъдието, но се назначават от Министерския съвет след номинация на президента. Във всички случаи отговорността се носи изцяло и еднолично от министъра на правосъдието. Той не е задължен да се съобразява с ничий съвет, но решението му подлежи на одобрение от независими от него власти. В Германия федералните прокурори също са предлагани от министъра на правосъдието и са назначавани от президента със съгласието на парламента¹¹. Щатските прокурори в Германия се назначават от щатския министър на правосъдието. Както вече споменахме, на федерално ниво в САЩ 93 прокурори се предлагат и назначават от президента със съгласието на Сената. Във всички тези страни прокурорите или се избират пряко, или някой пряко избран от хората политик носи еднолична отговорност за предлаганите кандидати. С това се осигурява и относителна децентрализация на прокуратурата.

В България няма политик, който да носи отговорност за наз­наченията в прокуратурата. Те се определят от Прокурорската колегия към Висшия съдебен съвет, чиито членове са избрани частично от самите прокурори, частично от Народното събрание. До 2015 г. това даже ставаше с тайно гласуване от ВСС. Главният прокурор се предлага от Пленум на Висшия съдебен съвет и само формално се назначава от президента, защото последният няма право да откаже повторно предложение. Ясно се вижда липсата на еднолична отговорност пред избирателите за прокуратурата, в сравнение с Франция, Германия и САЩ. Резултатът е една прекалено централизирана, безотчетна, самообслужваща се и задкулисно зависима институция. Хората, разбира се, не са слепи – общественото одобрение към нея е едва 6%¹².

Ако прокурорите не се избират пряко, а се предлагат или назначават от изпълнителната власт, възниква въпросът кой ще разследва тази власт за корупция. Един от вариантите е да се създаде децентрализирана дирекция към прокуратурата за борба с корупцията, която да се оглавява от прокурор, избран пряко от народа, или номиниран и назначен от президента с одобрението на парламента. Понеже в България парламентът е тясно свързан с изпълнителната власт и е слабо представителен, препоръчително е одобрението да е с квалифицирано мнозинство. Най-просто е Главният и областните прокурори да се избират пряко – така те ще са достатъчно независими и няма да има нужда от отделно антикорупционно прокурорско звено.

Единствената западна държава, чийто модел към момента е почти идентичен на българския, е Италия. И там прокуратурата е в съдебната власт, която се управлява от Висш съдебен съвет, избиран на квотен принцип от парламента и от събранието на съдиите. Той назначава главния прокурор, съдиите и прокурорите. Съвпадение ли е тогава, че България и Италия са най-корумпираните – съответно източноевропейска и западноевропейска – държави в ЕС?

Съд

Съдиите осъществяват арбитърските функции в една държава. В България, като страна с предимно несъстезателна (инквизиторска) правна система, те имат и разследващи функции, като са отговорни за установяването на истината. От 2016 г. се назначават от Съдийската колегия към Висшия съдебен съвет (ВСС), чиито членове се избират частично от самите съдии чрез Общо събрание и частично от парламента. Председателите на Върховния касационен и административен съд се номинират от Пленум на Висшия съдебен съвет, с което се нарушава принципът някой да носи индивидуална отговорност за номинациите. До 2015 г. всички съдии и прокурори се назначаваха от ВСС с тайно гласуване. И при съдиите, както при прокурорите, никой не носи персонална отговорност за номинациите и назначенията, и съответно за „гнилите ябълки“. Тъй като политическите машини, които контролират Народното събрание, избират част от членовете на съдийската колегия във ВСС, те имат огромно влияние върху назначенията в съда. Според анкета, поръчана от самия Висш съдебен съвет през 2015 г., повечето магистрати в България са на мнение, че неговите членове са податливи на външен натиск, и се съмняват в морала им.

В резултат на това порочно влияние в съдебната власт партийните машини могат лесно да погазват и други устои на демокрацията, като например правата на собственост. През последните години стана известна практиката съдии поръчково да обявяват фирми в несъстоятелност, след което назначените от тях синдици да съдействат за придобиването им от определени олигарси.

Щатските съдии в САЩ на много места се избират пряко на непартийни избори. Там, където не се избират пряко, те са номинирани от губернатора на съответния щат и се назначават с одобрението на щатския сенат или на комисия за съдийски назначения. Губернаторът може да бъде подпомогнат в селекцията на кандидат от комисия за съдийски подбор, съставена от обикновени граждани, адвокати и съдии от върховните съдилища. В почти всички случаи, независимо дали първоначално са избрани пряко, или са назначени, съдиите периодично трябва да се явяват за потвърждаване на избори.

Най-верният показател доколко работи системата, разбира се, е доверието на обикновените граждани в нея. Според ежегодно проучване сред регистрираните гласоподаватели в САЩ, 58% смятат щатските съдилища за справедливи и независими¹³. Само да припомня, че в България едва 8% се доверяват на съда (според по-рано цитираното проучване на „Алфа Рисърч“ през 2016 г.).

В България има оплаквания, че конкурсната процедура, чрез която на Висшия съдебен съвет се предлагат съдии за назначаване и повишаване, изключва мнението на колегите на кандидата − работещи в по-висшата нему инстанция и най-добре познаващи работата му. Друг повод за притеснение е, че в по-висши инстанции се назначават съдии без опит. Вероятно недостатъците на тези процедури и други порочни практики в съдебната власт пак са вследствие на факта, че не се налага някой да носи отговорност за назначенията. Съдът не бива да притежава характеристики нито на самообслужваща се гилдия, нито на политическа маша.

Обжалване на административни актове по съдебен ред

За да са защитени гражданите от административен произвол, е важно актовете на изпълнителната власт да могат да се обжалват по съдебен път. Вместо това българската конституция позволява съществуването на неподлежащи на обжалване административни актове:

Чл. 120, ал. 2. Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон.

Обжалваемостта на всички административни актове по съдебен ред е едно от седемте предложения на гражданската инициатива „Правосъдие за всеки“, внесени в парламента през декември 2015 г. Парламентът обаче не ги уважи с решение в указания от закона тримесечен срок. След като дори парламентът не спазва собствените си закони, какво може да очакваме от останалите държавни органи и от обикновените граждани?

Не е достатъчно обаче само да могат да се обжалват актовете. Процедурата за това също трябва да е бърза и лесна.

Наскоро ми се наложи да си сменя личната карта, която се беше пукнала по перфорирания в нея образ. Нещо, което служителките в областната дирекция на МВР ми казаха, че се случвало доста често особено на мъже, вероятно поради огъването ѝ в портфейлите. Въпреки това ми издадоха акт, задето „не съм опазил личен документ от увреждане“. На въпроса колко е глобата по акта, полицаят ми отговори кратко: „Колкото аз реша“. Щял съм да разбера, когато отида да си получа новата карта и наказателното постановление.

Излизаше, че заради конструкцията на личните карти, правеща ги неустойчиви на огъване, аз не само трябваше да си губя времето с две ходения до полицейското управление и да плащам такса за издаване на нов документ, но на всичко отгоре искаха и да ме глобят с незнайно каква сума. Стори ми се малко арогантно и реших да пробвам как работи системата за обжалване. Обясниха ми, че мога да подам възражение до началника на отдел „Документи за самоличност“, т.е. същата, която ми състави акта. Не ми стана ясно какъв арбитър би бил той в случая. Отсъди ли, че подчиненият му е сгрешил, ще признае, че и той като началник не си е свършил работата. Все пак подадох възражение.

След месец отидох да си получа новата лична карта. Разбира се, уведомиха ме, че възражението ми не е уважено, но че имам право да отида в съда и да подам жалба срещу наказателното постановление. Там пък ми казаха, че трябвало да се върна обратно – както пишело в края на самото постановление, то се обжалвало „чрез наказващия орган“. Той препращал автоматично жалбата с всички доказателства към съда. Настоях да не ме разкарват обратно и приеха жалбата ми. Десет дни по-късно получих покана да си взема призовката (още едно разкарване). В крайна сметка Русенският районен съд разгледа делото служебно, в мое отсъствие, за което пуснах молба по имейл, и отмени акта, спечелвайки уважението ми.

Ако имаше възможност за групов съдебен иск срещу държавните органи, би могло да се отсъди МВР да върне обратно на хората всички глоби, които е събрало досега от такива актове.

Между другото, в чакалнята на отдел „Документи за самоличност“ висеше двуметрова табела със заглавието „Харта на клиента“. На нея със златни букви беше написано, че отговорностите на служителите включват: „Да изпълняват своите задължения в услуга на гражданите“, „Да се отнасят с уважение“ и „Да поемат отговорност при обслужването, като имат грижата да извършат всичко, което е необходимо, съобразно с дадените им правомощия“. Струва ми се, че някой хитро е сложил тази огромна табела там, за да дава кураж на гражданите, но е пропуснал да информира самите служители.

Каква е процедурата за обжалване на административни наказания в САЩ? Да оставим настрана, че за подобни случаи не се налагат глоби. Все пак за нарушение на правилата за движение по пътищата, пътуване без билет в метрото и т.н. глобяват и там. В САЩ обаче полицаят или контрольорът още на място ти връчва фиш-призовка, на който са изписани точната сума на глобата и датата за явяване в съда. Имаш опциите или да платиш глобата, с което автоматично се признаваш за виновен, или да се явиш на определената дата в съда. Просто и удобно.

Самият факт, че един обикновен полицай – представител на изпълнителната власт, смята за свое право да определя размера на наказанието, свидетелства за слабото върховенство на закона у нас.

Законодателна и изпълнителна власт

В парламентарните републики няма твърдо разделение между изпълнителната и законодателната власт. Правителството, осъществяващо изпълнителната власт, се номинира и избира от парламента, т.е. от партията или коалицията с мнозинство в него. Нейните лидери обикновено стават министър-председател и министри. Тъй като партиите в България са недемократични политически машини, тези лидери, макар и да губят своите депутатски правомощия след влизането си в Министерския съвет, продължават да контролират своите партии и съответно парламента.

В повечето парламентарни републики или монархии, като Австралия и Великобритания, парламентът поне е двукамарен. Горната камара, избирана отделно и по различно време, донякъде пречи на правителството да контролира напълно законодателната власт. Малкото развити парламентарни републики/монархии с еднокамарен парламент разполагат с други компенсаторни механизми. Финландия има президент с право на истинско вето и на законодателна инициатива. В Дания съдебната власт упражнява съдебен контрол върху законодателството (judicial review), а промени в конституцията подлежат на референдум. За съжаление, в България парламентът е еднокамарен, липсват задължителни референдуми, президентът е почти без правомощия и на практика правителството доминира изцяло.

Накратко, властите в България нито са разделени, като се избират от народа по независими канали, нито се ограничават и балансират взаимно. При това положение използването на държавния апарат като маша в ръцете на силните на деня срещу техни противници, както и за узаконен и неузаконен грабеж е неизбежно.