Ако сте правили основен ремонт на дома си, може би сте забелязали, че най-добре се е получило там, където сте вземали решенията съвместно с останалите членове от семейството и майсторите. Едно лечение е по-успешно, когато пациентът, лекарите и близките му решават и поемат отговорност съвместно. Не става въпрос за правене на компромиси, а за постигане на консенсус. При компромиси и двете страни губят по нещо. При консенсус и двете страни печелят, защото в процеса на постигането му намират решение, което е по-добро от първоначалните им идеи. Същото важи в почти всяка друга житейска ситуация – и в семейството, и между приятели, и в бизнеса, и в политиката. Дори в отношението на човек към собственото му тяло. Способността на хората да постигат консенсус чрез обсъждане и сътрудничество е едно от най-големите им еволюционни предимства. В едно свое интервю основателят на „Епъл“ Стив Джобс дава пример с „Бийтълс“, които, докато са заедно, създават велики песни, а след това поотделно записват добри парчета, но вече не и шедьоври.
Ето защо е важно обществото да е изградено така, че да решава с максимален консенсус.
В пазарната икономика консенус се формира естествено. Хората доброволно влизат в сделки помежду си, когато сметнат, че им е изгодно. При общественото управление обаче не е така. Държавната (и местната) власт разполагат със силни средства за принуда. Затова е от първостепенно значение тя да е разпределена върху много хора, да не е концентрирана в един или малцина. Институциите трябва да са инклузивни – да включват всички граждани във вземането на решенията, които ги засягат. Така тези решения ще са по-универсални и по-качествени.
Най-простичко казано, формирането на консенсус означава интегрирането на различни гледни точки в общ модел/визия. Колкото повече въображение и различен опит имат хората в една група, толкова по-добър консенсус постигат.
Кой тип избирателна и политическа система произвежда парламент с повече депутати с въображение и разнообразни гледни точки? Изглежда, че това са системите с фокус върху кандидата, а не върху партията.
Характерно за избирателните системи с партийни листи е, че отлагат решаването на социалните конфликти за парламента, докато при мажоритарната в два тура или при Единичен прехвърляем вот, където кандидатите се избират лично и се отсяват на няколко виртуални тура, това отчасти се случва още на местно ниво чрез избора на тези, успели да обединят по-широк кръг от интереси зад себе си. Отсяването на няколко тура означава, че кандидатите са мотивирани да се харесат и на избиратели извън твърдия си електорат, за да получат допълнителна подкрепа на втория и последващите турове. Логично е това да води до по-умерени, по-консенсусни политики и практиката в страни с такива избирателни системи (като Австралия, Ирландия и Франция) го потвърждава.
Парламентарно представените партии често предпочитат да поддържат обществените конфликти, които им осигуряват електоралната база. Създават коалиции по-скоро за да обслужват сами себе си, а не за да отстраняват истинските проблеми на хората. Експлоатират религиозните, етническите и социалните различия в обществото. Този феномен като че ли е по-изразен при избирателни системи с партийни листи и косвено, централизирано финансиране на политиците. Един депутат, избран лично, подобно на кмет, в известна степен става представител на всички граждани в района си, а не само на симпатизантите си, което допринася за по-малко поляризация и разделение сред гражданите.
Консенсусното решаване на проблемите в обществото, характерно за развитите демокрации, се проявява в много аспекти. Например механизмът на президентското вето (истинското, а не българската му пародия) налага съгласуване или между президента и законодателния орган, за да се избегне евентуално вето, или между депутатите в парламента, за да се достигне квалифицираното мнозинство, нужно за преодоляването му. Двукамарният парламент изисква консенсус между двете камари за приемането на закони. В САЩ горната камара (Сената) даже по традиция одобрява законопроекти с 60% супермнозинство.
Назначаването на висш държавен служител или съдия в САЩ от президента по конституция изисква одобрението на Сената. Доскоро това одобрение се постига със супермнозинство на 60 от 100 сенатори, както при законите. Уви, през 2013 г. сенаторите от Демократическата партия отменят тази двестагодишна традиция по отношение на номинациите за висши държавни служители и федерални съдии. През 2016 г. републиканците в Сената пък разширяват отмяната и до номинациите за Върховния съд. Тези промени вероятно ще доведат до политизиране на федералните съдилища и Върховния съд в САЩ, както и до намаляване на авторитета им.
В много развити държави поправките в конституцията се извършват по процедура, гарантираща широко съгласие. В Австралия и Швейцария е необходимо одобрението им на референдум, и то с двойно мнозинство – от поне половината граждани в поне половината от щатите/кантоните. В Дания приемането на конституционна поправка изисква след първоначалното ѝ одобрение от парламента да се проведат нови избори, тя да бъде одобрена от новия парламент и накрая да бъде подложена на референдум. В САЩ се налага поправката да бъде одобрена първо от 2/3 мнозинство в Камарата на представителите, последвано от 2/3 мнозинство в Сената, и накрая – от законодателните органи на 3/4 от щатите. Въпреки тези изисквания в американската конституция вече са приети 27 поправки. Това се дължи на относителната самостоятелност на отделните депутати, които не са задължени да гласуват по партийна линия. В България конституцията може да се променя от единствената камара на парламента с 2/3 мнозинство или дори с обикновено мнозинство от Велико народно събрание (според типа поправка). Не се изисква одобрение на референдум.
В по-слабите демокрации пропорционалното представителство често се използва и при избора на състава на различни други държавни органи като заместител на назначаването с консенсус. В България вместо съдиите в Конституционния съд да се определят с общо съгласие – например между президента и парламента, те се назначават на пропорционален принцип по 1/3 от всяка власт: 1/3 се назначават от президента, 1/3 се излъчват от Народното събрание с обикновено мнозинство и 1/3 се избират с тайно гласуване от Общото събрание на съдиите на Върховния касационен и Върховния административен съд. Така конфликтите между властите се прехвърлят в Конституционния съд. Вместо да са независими, неговите съдии си остават повече или по-малко представители и защитници на интересите на съответната власт, която ги е назначила. Подобно е положението във Висшия съдебен съвет, както и в някои „независими“ комисии.
В идеята за пропорционалност може да се види известен смисъл, ако е комбинирана с изискване за квалифицирано мнозинство. Така е било например в шведското Национално събрание през XVIII в. В него са били представени четирите основни съсловия на Швеция – аристократи, духовници, бюргери и селяни. Приемането на всеки закон и решение е изисквало одобрението на три от четирите съсловия. Пропорционално избрана институция, която взема решения с обикновено мнозинство, според мен е противоречие. В една подобна институция малцинството по никакъв начин не може да предотврати евентуално нарушаване на правата му от мнозинството.
Като се има предвид как избирателна система с партийни листи подкопава консенсусното решаване на проблемите в обществото, е интересно, че за нея битуват няколко мита с точно противоположен смисъл.
Митове за пропорционалната избирателна система с партийни листи и райони с голям магнитуд
Ние нямаме от какво да се страхуваме, освен от самия страх.
Ф. Д. Рузвелт, 32-ри президент на САЩ (1933 – 1945)
Мит 1. Позволява на малцинствата да бъдат представени, техният глас да бъде чут и правата им – защитени
Въпреки разликите в етническата или религиозната си принадлежност, хората в една страна имат много повече сходни, отколкото различни нужди. Всички искат по-малко корупция, по-качествени пътища, по-леки данъци, по-добре работеща държавна бюрокрация, по-изгодни бизнес условия, по-слаба дискриминация спрямо пол, възраст, раса, етнос и т.н. Да се акцентира върху по-незначителните разлики между тях, е непродуктивно.
Избирателната система с партийни листи не дава никаква гаранция, че дадено съсловие няма да наруши правата на друго. Напротив – тя позволява на екстремистки партии да влязат във властта. Защита за правата на малцинствата изисква цялостното демократично устройство – разделението на властите, свободата на словото, индивидуалната отговорност на политиците пред народа, пряката демокрация, върховенството на закона и т.н. Освен това, тъй като много от малцинствата – етнически или религиозни, професионални или класови, често са групирани в географски региони, пропорционалната система не им носи кой знае колко повече представителност от мажоритарната. Прагът за влизане в парламента – от 4% в България до 10% в Турция, допълнително изключва повечето малцинства.
Мит 2. Позволява на малките партии да бъдат представени
Всъщност в България, както в много държави с пропорционална система, има праг за влизане в парламента, облагодетелстващ по-големите партии и поддържащ статуквото. У нас той автоматично изключва мнозинството малки независими партии.
Мит 3. Окуражава коалициите
Има два типа коалиции – съставените преди изборите, които са санкционирани от избирателите, и формираните след изборите, над които избирателите нямат контрол. Вторият тип е доста порочен и неслучайно симпатизантите на партия, влязла в коалиция с неподходящ партньор в парламента, я наказват на следващите избори. Пример са НДСВ през 2005 г., БСП през 2009 г. и др. Коалициите, съставени преди изборите, които са по-прозрачни пред избирателите, се използват предимно от малките партии за преминаване на 4-процентната бариера за влизане в парламента. В такъв случай избирателите ги санкционират, ако се разпаднат.
Вярно е, че при мажоритарната избирателна система в един тур партиите обикновено са само две, но при наличие на първични избори и пряко финансиране те не са строго дисциплинираните, авторитарни партийни организации, които ние познаваме. По-скоро се явяват широки коалиции на политици със сходни идеологии.
Днес формирането на консенсус все повече се модерира от софтуерни алгоритми, особено такива с изкуствен интелект, в безброй приложения и платформи. Като позволяват автоматично претегляне на различни мнения по отношение на тяхната достоверност и мигновена обратна връзка, те водят потенциално до по-качествени решения и възникване на колективна интелигентност. От частния сектор те все повече навлизат в обществения и вероятно скоро ще се появят в политиката. Лично аз обаче смятам, че вече е време за една по-универсална и по-интуитивна платформа/приложение за самоуправление на хората.