И още нещо. Винаги мога да осигуря служба на заслужилия.
Джордж Плънкет (1842 – 1924), известен политик в Ню Йорк
ДПС и ГЕРБ не са открили топлата вода. Т.нар. политически машини възникват още в средата на XIX в. в САЩ. Това са йерархични партийни организации, ръководени авторитарно или олигархично, понякога даже задкулисно, които контролират достатъчно гласове, за да държат властта в дадена област или държава. Те се крепят върху контрол от страна на партийните босове на номинациите за изборни длъжности, косвено самоизбиране на ръководството, държавни субсидии, патронаж, клиентелизъм, конторлиран и купен вот, рекет над бизнеса и етническо, религиозно или класово противопоставяне.
Чрез контрол над номинациите те си осигуряват вътрешно подчинение. Чрез патронаж възнаграждават с държавни служби партийните функционери и дори симпатизантите си, изисквайки от тях дисциплина и гласове. Чрез клиентелизъм насочват държавни блага предимно към своя потенциален електорат за сметка на останалите граждани. Чрез поддържане на етнически страхове и неприязън го мотивират. Финансират се, като раздават обществени поръчки на свързаните с тях фирми, които след това им връщат част от печалбата си, както и чрез други форми на корупция. От средата на XX в. насам се издържат и от държавни субсидии.
Макар да е добре организирано и понякога отзивчиво, управлението на политическите машини обикновено е неефикасно и неефективно заради типичните за него прекалена централизация, раздута от патронаж администрация, клиентелистки политики и корупция.
За осигуряване на изборната победа те прибягват до безброй недемократични практики, типични за България, Турция, Русия, Унгария, Аржентина и още много страни. Чикагската политическа машина в апогея си е контролирала 35 000 патронажни позиции в градската администрация, които са ѝ осигурявали партийната дисциплина и необходимите гласове за спечелване на изборите. Коя дошла на власт партия или коалиция в България не е правила широка чистка с масови назначения на свои хора в държавната администрация?
Първите политически машини в Европа възникват в началото на XX в. и добиват чудовищни размери – като Нацистката партия в Германия и другите фашистки и комунистически формирования.
Водещите партии в България притежават всички характеристики на политически машини. Повечето са авторитарни или олигархични организации, и това е заложено в уставите им. Там черно на бяло е записано как ръководството определя кои са хората, които го избират. Така партийните членове не могат да му държат сметка. В глава четвърта, „Индивидуална отговорност”, вече дадох два примера с паралментарно представени партии – ГЕРБ и Воля. Ето още няколко: По устав председателят на ДПС има право да добави по свой избор до 35 души в Централния съвет на партията и той утвърждава еднолично и безусловно всички кандидати за народни представители и общински кметове! На друга парламентарно представена партия пък Председателят се избират от Националния сбор, на който делегати по право са самият преседател и назначените от него областни координатори и председатели на общинските сборове. На трета, ръководството се избира от Национално събрание, делегати по право на което са: членовете на ръководството; народните представители и евродепутатите, чиито кандидатури са утвърдени и подредени в листите от ръководството, и Главния секретар номиниран от Председателя на ръководството. Схващате идеята. Представете си фирма, чийто изпълнителен директор определя кои са собствениците ѝ? Или пък се избира от нейните служителите, които той назначава и уволнява? Абсурд, нали? Принципът, човек да не се самоизбира, е универсален за всички организации, било то партии, профсъюзи, фирми и т.н.
Освен това, често в уставите пише, че на общите изборни събрания на местните организации се гласува с явен вот, разбира се, за да може той да се контролира. Където това не е изрично записано, практиката е явно гласуване. Затова пък на делегатските събрания често се гласува тайно. Точно обратното на това, което би трябвало да бъде.
Уви, както споменах вече, почти всички наши т.нар. партии биха били незаконни в повечето западни държави, защто там има изискване партиите да са демократични, структурирани отдолу-нагоре организации. Няма как една държава да е демократична, ако е управлявана от недемократични, фалшиви организации.
По-долната таблица обобщава доколко уставите на различни наши и западни партии покриват някои минимални изисквания за истинска партия.
Таблица 4. Някои принципи на истинска, стабилна партийна организация и доколко те се спазват от наши и западни партии.
|
България |
Ирландия |
Австралия |
САЩ |
Германия |
|||
| ГЕРБ БСП ИТН ДПС ВМРО НФСБ Атака Воля СДС ДСБ | Да, България | Зелените |
Fine Gael, Fianna Fáil, Sinn Féin |
Liberal Party Labor Party |
Texas Republican party California Democratic party |
Christian Democratic Union | |
| Ръководството не определя кои са хората, които го избират |
|
|
|
|
|
|
|
| Кандидатите на партията за изборни обществени постове се определят (и подреждат в лист) от съответните местните партийни организации по избирателни райони. Има ясни критерии за подобор. |
|
|
|
|
|
||
| Прекият избор на органи на партията е с тайно гласуване. |
|
|
|
|
|
|
|
| Членовете на партията на държавни и местни изборни длъжности не заемат постове в нея |
|
|
|
||||
* “Да България”, ДСБ и Зелените излъчват кандидати в коалиция
Огромните партийни субсидии, разпределяни от държавата към партийното ръководство, също помагат за концентриране на властта в него. Още повече, че те не са обвързани с дарения и членски внос.
Друга характеристика на политическите машини – сливането на партиите с държавата не е тайна за никого. Налице е дори т.нар. задкулисно управление.
ДПС и ГЕРБ са само примери. Както се вижда от таблицата, повечето от останалите партии, влезли във властта през последните десетилетия, не им отстъпват. Парадоксът е, че откровено недемократичните български партии стават посредници между хората и държавното управление. От това няма как да излезе нещо добро.
По-печално известните съвременни политически машини включват „Фидез“ в Унгария (Орбан), Партията за справедливост и развитие (AKP) в Турция (Ердоган), Обединена Русия (Путин), Либералната демократична партия в Япония и др.
Изборният кодекс у нас задължава хората да избират първо партията, която да ги представлява в Народното събрание и в общинските съвети, вместо лично своите представители. Законът за политическите партии пък не поставя никакви изисквания за демократичност към партиите. Тези и други закони създават идеални условия за развитие на такива фалшиви партии – политически машини и „колонизирането“ от тях на държавата. По-стари демокрации отдавна са регулирали партиите и са ограничили възможностите им да се облагодетелстват за сметка на държавата. В България обаче това обсебване на държавата продължава да се развива и да става все по-организирано.
Опитът през последните 100 години сочи, че разбиването на политическите машини изисква промени в държавнополитическото устройство главно в три посоки:
- регулиране на партиите така, че те да са демократично, структурирани и финансирани организации, чиито ръководства не се самоизбират;
- увеличаване на прекия контрол на гражданите над техните представители във властта (избори на личности, а не на партии, пряко номиниране и финансиране, отзоваване, първични избори, ограничение на престоя във властта и т.н.);
- елиминиране на възможностите партийните машини да се издържат с държавни ресурси.
Останалите опори на обществото, като пряката демокрация, свободата на словото, независимата съдебна система и прозрачността, също способстват за ограничаване произвола на политическите машини.
Наивно е да се очаква политическа воля за промяна от съществуващите партии. Историята ни през последните 25 години показва, че те не са инициирали почти никакви съществени прогресивни реформи. Повечето са извършени проформа и под външно давление – на Европейския съюз, на международни организации, на посланици на западни страни и др.
Разбиването на политическите машини се осъществява чрез промяна на правилата на играта. Но как да се случи тя, когато партиите ги пишат? Има два пътя. Единият е чрез силен и организиран натиск на гражданското общество за конкретни промени, като кампанията на „Коалиция за чист парламент“ в Румъния през 2004 г. или кампанията на „Гражданското обединение за Избори 2000“ в Корея, обединила 473 неправителствени организации за реформи в избирателния кодекс. Другият е чрез нова, истински демократична партия, която не действа по съществуващите правила, като италианското „Движение 5 звезди“, което печели 31% от вота през 2018 г. „Движението 5 звезди“ има вътрешни правила, които поне засега му осигуряват относителна демократичност и интегритет. Провеждат онлайн първични избори, посредством които определят кандидатите на партията за официалните италиански избори. Не приемат партийни субсидии. Активистите могат да предлагат законопроекти чрез вътрешна онлайн платформа, а тези, които спечелят достатъчно гласове, се дооформят и внасят от техните депутати в парламента. Не издигат кандидати, които са се кандидатирали в миналото от името на друга партия. Целта е да се защитят от корумпираните кадри на старите фракции. За този пример ще стане дума в главата „Пътят към промяната“.
Вярвам, че когато хората осъзнаят какво искат, те намират начин да го осъществят