12. Икономическа свобода

Ако само успеем да попречим на правителството да прахосва труда на хората, под претекста че се грижи за тях, те трябва да станат щастливи.

Томас Джеферсън, 
трети президент (1801 – 1809) и основен автор на Декларацията
за независимостта на САЩ

За да могат хората в една страна да се самоуправляват и съответно стандартът им на живот да се повишава, е нужно икономиката да е максимално отворена към участието на хора и фирми, т.е. не трябва да има монополи, картели, ограничения на пазара на труда и т.н. Освен това гражданите трябва да се чувстват сигурни в собствеността си, за да могат да инвестират спокойно времето и средствата си, както намерят за добре. Държавата трябва да улеснява, а не да пречи на свободното сътрудничество между хората и фирмите. Най-вече, тя не бива да се настанява между тях като посредник, защото това намалява отчетността им пряко едни към други.

Права на собственост. Върховенство на закона

Гражданите трябва да са убедени, че държавата стои зад техните права на частна собственост – да я натрупват, държат, делегират, отдават под наем или продават – чрез ясни закони и ефективно правоохраняване. Общество, в което собствеността на гражданите е гарантирана, може по-лесно да се справя с други посегателства върху свободите му. Икономическата свобода е една от опорите на всяка демократична държава, но когато другите липсват или са разклатени, тя става лесна жертва.

Само си спомнете случилото се в България през последните четири-пет години. КТБ, „Белведере“, „Дунарит“ и безброй други случаи на нагло заграбване на частни фирми от страна на високопоставени политици чрез употребата на държавните институции.

През 90-те години на миналия век, ако бизнесмен направеше опит да навлезе в някои сектори от икономиката, направо му теглеха куршума. В днешно време просто пращат държавните институции да го смачкат, например като наредят на прокуратурата да му повдигне скалъпено обвинение. Преди престъпниците подкупваха съдиите и прокурорите, сега си ги назначават. От насилствените приписвания на жилища през 90-те до зачестилите напоследък поръчкови обявявания на фирми в несъстоятелност, собствеността в много бивши социалистически държави е била и продължава да бъде крайно несигурна.

Върховна проява на тази несигурност в България беше фалитът на „Корпоративна търговска банка“ през 2014 г., когато държавата не само че не защити правата на обикновените вложители, но беше употребена от определени политици, за да се облагодетелстват те. Първият ѝ провал беше, че заради политическия чадър над банката липсваше надлежен надзор и БНБ си затваряше очите пред някои нейни нередовни практики. Този провал обаче не може да се сравнява със случилото се през 2014 г., когато управляващите политици използваха координирано прокуратурата, съда, полицията, БНБ и притежаваните от тях медии, за да предизвикат банкова паника и последващ фалит на КТБ. Така не им се наложи да връщат заемите си и си разчистиха пътя към заграбването на активите на дружеството и на собственика му. За тези свои тесни интереси управляващите не се поколебаха да пожертват влоговете на десетки хиляди невинни вложители на обща стойност милиарди левове. Щетите за икономиката от погрома се оценяват на между 4 и 13 милиарда лв., или 5 – 15% от БВП – със сигурност значително повече, отколкото са спечелили организаторите му.

Съвсем закономерно в световния Индекс на икономическа свобода за 2016 г., по отношение на правата на собственост България е оценена само с 30 от 100 възможни точки¹. За сравнение, по 90 точки имат скандинавските страни, Германия, Великобритания, Швейцария и Естония. Според Индекса ниво от 30 точки означава, че:

Частната собственост е слабо защитена. Съдебната система е изключително бавна и неефективна. Корупцията е широкоразпространена и съдът се влияе силно от другите клонове на властта. Експроприирането е възможно.

По този показател България пада от незавидното 46-о място през 2003 г. до отчайващото 94-то през 2014-а!

Свобода от корупция

Което е несправедливо, не може да помогне на никого, а което е правилно, не може да навреди на никого.

Хенри Джордж, американски политикономист (1839 – 1897)²

Да говориш на българина за корупция е като да му обясняваш какво е боб чорба – дотолкова е станала част от ежедневието ни. Самият аз съм попадал в безброй такива ситуации. Положението обикновено става доста смешно, когато откажеш да „пиеш чай“. За сравнение, за 15 години в САЩ нито веднъж не ми се е случвало някой да ме изнудва за подкуп, нито съм чул някой от приятелите и познатите ми да се оплаче. Дори в сферата на обществените поръчки, в която работех няколко години, нямаше и помен от корупция. Не че не съм чувал истории (например за градски съветник от корейския район в Лос Анджелис който рекетирал местния бизнес), но те са от поне втора ръка. От скромния ми личен опит излиза, че в САЩ корупцията е поне 1000 пъти по-рядко срещана, отколкото в България.

Корупцията се проявява в много форми: подкуп, търговия с влияние, изнудване, злоупотреба със служебно положение, незаконно присвояване, оценяване на по-ниска стойност на обществени активи, раздаване на обществени поръчки на свързани фирми, шуробаджанащина, връзкарство, покровителство и др. Според проучване на Центъра за изследване на демокрацията, проведено през 2016 г., 22% от българите, или 1,3 млн., са участвали поне в една дребна или едра корупционна сделка, а според Индекса на възприятие на корупцията на организацията Transparency International ние сме на 77-о място за 2018 г. – 33 позиции по-надолу, отколкото сме били през 2002 г. и 8 позиции по-ниско, отколкото през 2015 г. На този фон постановените присъди за корупция са изключително малко – едва 72 за 2015 г.

Причините за това явление са комплексни – безотчетност и конфликти на интереси, заложени в устройството на държавно-политическите институции, липса на прозрачност в управлението, прекалена централизация, възможностите за административен, съдебен и законодателен произвол и др., но на първо място е слабата антикорупционна наказателна законова рамка.

Степента на намеса на държавата в икономиката също е от значение. Прекалената или пък некачествена регулация на пазарите създава среда за подкупи и изнудване. Твърде големите държавни инвестиции също. Държавата обикновено не е добър стопанин и управител на икономически дейности поради много по-слабата мотивация на политиците и държавните служители в сравнение с тази на собствениците и служителите в частния бизнес. Ако една частна фирма обслужва лошо и скъпо клиентите си, те отиват при някой от конкурентите ѝ и тя фалира, а собствениците и служителите ѝ губят препитанието си. Ако обаче една държавна агенция не обслужва добре гражданите, те няма при кого другиго да отидат. Ако е неефикасна, т.е. с раздути разходи, тя няма да фалира – политиците могат да я финансират с нови данъци или заеми. Ето защо често се стига до недостиг, забавяне и ниско качество на държавните услуги и се налага гражданите да прибягват до подкупи и връзкарство, за да се вредят. Понякога държавните служители дори имат стимул да създават изкуствено подобни дефицити, за да могат да изнудват за подкупи³. Примерите са безброй – от оскъдните места в детските градини до митничарите, които всячески въртят даден гражданин или фирма, за да ги принудят накрая да им предложат подкуп.

Извор на корупция са и конфликтите на интереси, заложени в системата, като съвместяването на принципно различни роли в едно лице или орган. Много често те са вследствие на прекалената централизация на управлението, като в случая с общинските кметове, които са кметове едновременно и на общината и на централното населено място в нея.

Характерно за корупцията е, че тя може да попадне както в порочна, така и в благоприятна спирала⁴. Когато е сравнително рядко явление, рискът участниците да бъдат забелязани и преследвани нараства и им е по-трудно да си намерят съучастници. Нетърпимостта на обществото се изостря, а наказанията стават по-сурови. Изглежда, Нова Зеландия, Швейцария, Холандия, Сингапур и скандинавските страни (начело в Индекса на възприятие на корупцията) са попаднали в такава благоприятна спирала.

Това обаче не става случайно. Забележете, че тези държави са със силно антикорупционно законодателство. Съставите на корупционните престъпления са широки и добре обобщени. Наказанията са тежки. Използват се ефективни съвременни модели за търсене на наказателна отговорност. В Швейцария например глобата за подкуп от физическо лице достига до 1,1 млн. франка, а в България към 2018 г. тя е едва 5000 лв – 350 пъти по-малка!

Въпреки целия шум и оплаквания от корупция в България, оказва се, че тя почти не е дефинирана в Наказателния ни кодекс! Някои корупционни престъпления въобще не се споменават. На останалите съставите (определенията, обхватът) са ограничени. Наказанията са прекалено леки – няма минимален срок лишаване от свобода, глобите не са променяни от 15 години, не се отнема правото на заемане на обществена длъжност. Моделът ни за търсене на отговорност на юридически лица – административнонаказателен, на база пряко свързани физически лица – също е прекалено остарял. Освен у нас, в Европа той се прилага само в Русия!

Една съвременна, солидна антикорупционна законова рамка изисква:

• Пълни и точни състави на престъпленията. Съставът на престъплението вземане на подкуп в българския Наказателен кодекс например е ограничен до пряко поискване или получаване на дар или облага от лицето. Вместо това определението за подкупен би трябвало да е „всеки, който пряко или непряко, за себе си или за другиго, поиска или получи облага“. Това препоръчва в свое решение от 2003 г. и Съветът на Европейския съюз,⁵ но нашите законодатели не бързат да го приложат.
• Обобщени, универсални определения за утежняващите вината обстоятелства. Вместо за всяко престъпление отделно да се изброяват утежняващите го обстоятелства, при което неизбежно се получават пропуски и несъответствия.
• Адекватни по тежест наказания. Корупционните престъпления разрушават доверието в институциите и би трябвало да се наказват особено тежко. Препоръчителни са:
  • минимален срок за лишаване от свобода;
  • лишаване от право на заемане на публична длъжност за определен срок;
  • лишаване от право на упражняване на професията за определен срок;
  • увеличени наказания за хора на отговорни, изборни и правоохранителни длъжности;
  • увеличени наказания при особено тежки последствия.
• Задължение за докладване на корупционни престъп­ления и запазване на доказателствата – за лица на управляващи позиции и отговорни длъжности.
• Защита от възмездие на подалите сигнал за закононарушение.

Дали българското законодателство следва тези принципи? Не, разбира се. Нито един! В сегашния Наказателен кодекс минимални срокове за лишаване от свобода има само за престъпленията подкуп и злоупотреба със служебно положение, при това единствено ако са извършени от лице, заемащo „отговорно служебно положение“. Изобщо няма такива за търговия с влияние. За сравнение, в Румъния, която през 2009 г. приема изцяло нов, съобразен със съвременните стандарти наказателен кодекс, минималният срок за лишаване от свобода за подкуп е 3 години, а за останалите корупционни престъпления – 2 години. В САЩ за подкуп той е 15 месеца⁶. Наказанията в кодекса ни не включват лишаване от право на заемане на публична длъжност. Непоследователно са дефинирани утежняващите вината обстоятелства.

Наказателна отговорност за юридически лица

Вече повече от два века светът върви към въвеждане на наказателна отговорност и за юридическите лица. Счита се, че този модел е по-ефективен в борбата срещу престъпността, отколкото административнонаказателния, заради по-големия набор от средства за преследване и по-унифицираното правораздаване. Използва се в почти всички европейски държави, като от източноевропейските само България и Русия са изключение⁷.

Как се стига до него?

Отначало през XIX в. Великобритания и САЩ възпримат практиката, че работодателят, в частност корпорациите, носят отговорност за нарушенията на закона в тяхна полза от страна на служителите им. По-късно Великобритания преминава към модел, при който отговорността на корпорациите се идентифицира с тази на нейните собственици и висши ръководители. През втората половина на XX в. много държави възприемат този модел, но го прилагат не само към престъпления, извършени от висшите ръководители, но и към такива, които са резултат на неупражнен контрол от тях върху служителите и агентите на фирмата.

Оказва се обаче, че невинаги може да се намери конкретен виновник за вредите, причинени от неправомерните действия или бездействия на дадена корпорация. Днес тя често е голяма международна организация със сложни процеси на вземане на колективни решения. Така се стига до идеята, че корпорацията е независима структура, способна да извършва престъпления сама по себе си⁸. Този подход се нарича организационен (също холистичен или обективен). При него дори фирми и хора, които не са официално свързани с виновното юридическо лице, може да са съучастници. Вината се определя според отношенията между корпорацията и въвлечените в нарушението хора, според наличието на полза от престъплението и др. Въведен е за пръв път в Холандия през 1976 г. През пос­ледните десетилетия добива голяма популярност. Швейцария го прилага от 2003 г., а Австралия – от 2001 г. Румъния също възприема този принцип през 2009 г., когато въвежда изцяло нов наказателен кодекс.

Когато говорим за корупция, често споменаваме обръчи от фирми и подставени лица. Тези схеми целят да няма виновно физическо лице. Организационният модел позволява такива случаи да се прес­ледват ефективно. В доклад на Антикорупционната мрежа за Източна Европа и Централна Азия⁹ се дава пример за успешното производство срещу две фирми, контролирани чрез подставени лица от корумпиран областен директор на Агенцията за опазване на околната среда. Директорът г-н М.Р. настоявал всеки, поискал разрешение от агенцията в областта, да сключи договор за консултантски или подобни услуги с една от двете фирми. В крайна сметка фирмите са разпуснати, средствата в сметките им – конфискувани, а областният директор − осъден.

При българския административнонаказателен подход подобни случаи са проблем, защото той изисква наличието на свързано с фирмата виновно физическо лице. Неефективността му се потвърждава от факта, че между 2010 г. и 2013 г. имаме повдигнати само 38 обвинения срещу юридически лица, а в Румъния и Словения (чийто модел също включва силни организационни елементи) те са съответно 463 и 533¹⁰. Словения е рекордьор спрямо населението си от два милиона.

Докато не осъвременим антикорупционната си законова рамка, най-вероятно ще продължаваме да сме свидетели предимно на единични показни действия от страна на правоохранителните органи, вместо на реални резултати в борбата с корупцията.

Как държавата може да вреди?

Когато хората мислят за провалите на държавното управление, те обикновено се сещат за корупцията – подкупите, източването на средства през обществени поръчки и държавни фирми, злоупотребите със служебно положение и т.н. Но тя е само една от главите на ламята.

Не по-малка вреда нанася прекалената централизация в една държава. Когато решенията се вземат централно, те, естествено, облагодетелстват по-тесен кръг хора. Държавните инвестиции се концентрират в определени райони (например столицата, общинския център).

Неуниверсалните, клиентелистки политики, към които правителствата дори в развитите държави имат склонност, са третата глава на ламята. Те хем затормозяват икономиката, хем разрушават морала на обществото.

Корупцията, централизацията и клиентелизмът са особено характерни за псевдодемократичните държави, но има един порок, който важи за обществения сектор навсякъде. Той е изкривената мотивация на държавните органи и служители заради недостатъчната им отчетност. Тя нанася може би повече щети от корупцията, централизацията и клиентелизма, взети заедно. Затова намесата на държавата в икономиката трябва да е ограничена и по възможност автоматизирана.

Размер на публичния сектор

Когато правителството расте, свободата намалява.

Роналд Рейгън

За да функционира една държавна администрация, обществото и частният сектор постоянно трябва да ѝ оказват натиск да се реформира и оптимизира – корупцията да се ограничава, услугите да се подобряват, щатът да се намалява и т.н. Този натиск трябва да е по-силен от съпротивата на заинтересованите от запазване на статуквото (политиците, държавните служители, изпълнителите на държавни поръчки и получаващите държавни субсидии и помощи). За целта размерът на обществения сектор трябва да е относително малък в сравнение с частния.

Освен това с много от услугите, с които държавата се нагърбва, тя отнема от свободата на хората да избират най-удачното за себе си и да влизат в доброволни взаимоотношения помежду си.

За съжаление, почти 30 години след края на социализма делът на публичния (държавния) сектор в България е около 40% от икономиката¹¹. За сравнение, в Южна Корея делът на публичния сектор в момента е 24%, а в САЩ и Румъния варира около 35% от икономиката. Същевременно огромният държавен сектор у нас се издържа предимно от бедните и от средната класа. Данъчната тежест върху човек с 1500 лв. пълна заплата (разход на работодателя) всъщност е над 50%! Включва осигуровки за сметка на служителя и работодателя, данък доход физически лица, ДДС, акцизи и местни данъци. В развитите държави, дори в Швеция, данъчната тежест при еквивалентна по покупателна способност заплата е под 20%.

Когато през 1900 г. реалният БВП на глава от населението на САЩ е приблизително колкото българския в момента – $6000, а основното образование е предимно държавно, делът на обществения сектор възлиза на едва 7% от икономиката¹², ¹³, ¹⁴. Прекалено високият дял на публичния сектор в България е само част от проблема, защото той е и неколкократно по-неефикасен, отколкото в западните страни.

Повечето основни държавни функции в България се осъществяват с два до пет пъти повече служители спрямо трудоспособното население и с два до пет пъти по-високи разходи спрямо БВП, отколкото в развитите страни. МВР например има три пъти повече служители спрямо трудоспособното население, отколкото еквивалентните служби в Западна Европа, и два пъти повече, отколкото тези в САЩ. Съдът и прокуратурата ангажират пет пъти повече прокурори и три пъти повече съдии на 100 000 души население в сравнение със Западна Европа. В НАП работят относително два пъти повече служители, отколкото общо във федералната и щатските агенции по приходите в САЩ. Щом в четирите основни държавни служби – полиция, съд, прокуратура и НАП – щатът е толкова раздут, едва ли в останалите неколкостотин държавни комисии, агенции, служби, центрове, министерства, предприятия, болници и други учреждения положението е по-различно. Докато населението на България за последните 15 години намалява с около 10%, броят на заетите в и без това раздутата държавна администрация, с изключение на МВР, нараства с 2%¹⁵.

Не е редно българският обществен сектор да се сравнява по ефикасност със сегашния в западните държави, тъй като продуктивността на техния е спаднала значително от времето, когато са били на сегашното ни ниво на икономическо развитие. През 1900 г. броят на полицейските служители в САЩ на 100 000 души население е бил около три пъти по-малък, отколкото е днес, или около шест пъти по-малък, отколкото е в съвременна България. Делът на заетите в обществения сектор на САЩ тогава е едва 3% от всички заети в икономиката, докато в България в момента той е около 22%¹⁶.

Въпреки че у нас раздаването на служби на партийни функционери и близки е ограничено със закон, той се заобикаля от партиите по всевъзможни начини.

Освен че е слабо ефикасен, държавният сектор в България все още се занимава с дейности, за които световният опит категорично е доказал, че се извършват по-добре от частния сектор. Правителството притежава предприятия в отбранителната индустрия, държавни болници и други фирми, които сякаш са поддържани само за да могат да бъдат източвани бюджетни средства през тях. Съществуват безброй изпълнителни държавни агенции, които са с несъществени или с дублиращи се функции. Все още битува митът, че само централното правителство може да достави определени услуги за обществото. Всъщност в повечето случаи хората са напълно способни да се организират на доброволни начала или чрез свободния пазар, за да решават проблемите си, стига правителството да не изсмукваше ресурсите им, да не им пречеше и да не ги правеше зависими.

По-високата ефикасност и ефективност на частния сектор спрямо държавния обаче важи само при наличие на конкуренция. Заместването на държавен с частен монопол често може да влоши положението, както стана при приватизацията на електроразпределителните дружества в България през 2004 г.

Основният порок на раздутия обществен сектор не са толкова завишените му разходи, колкото човешките ресурси, които ангажира за своята дейност или прахосва заради злоупотреби със социални придобивки. Представете си държава от 10 души. Нямаше да е толкова зле, ако деветима от тях работеха в частния сектор, изкарваха по един лев и плащаха един лев заплата на един служител в държавния сектор. Тогава на това общество щяха да му остават 9 – 1 = 8 лв. Сега си представете, че седем души работят в частния сектор и издържат трима в държавния на заплата от един лев, каквото в момента е положението в България. При този вариант на обществото му остават 7 – 3 = 4 лв. В първия случай обществото е двойно по-богато (8:4). Приемаме, че увеличеният брой служители не води до промяна в ефективността на публичния сектор (всъщност е доказано, че тя намалява). Дори при първия вариант общес­твото да плащаше тройно по-висока заплата на държавния служител, то пак щеше да разполага с 9 – 3 = 6 лв., или 50% повече. От този макар и опростен пример се вижда, че колкото по-малко човешки ресурси са ангажирани от обществения сектор, толкова по-добре, дори при еднакви общи разходи. От всички форми на разхищение на държавата, разхищението на човешки ресурси е най-лошото.

Гражданите имат достатъчно досег с държавните институции и програми, за да са наясно кои от тях са полезни и кои се управляват ефикасно. Вероятно в много държави хората ще се оплачат, че с инвалидните помощи се злоупотребява. В България броят на инвалидните пенсии се увеличава 10 пъти за периода 2000 – 2005 г., от 50 хиляди до около 500 хиляди, като и досега остава на същите завишени нива¹⁷. В САЩ броят им нараства с 80% от 2000 до 2014 г., като скача по-осезаемо през годините, когато безработицата е висока¹⁸, т.е. и там има злоупотреби. Подобно е положението и в други държави, където дори в началото програмата да е добре администрирана, с времето в нея се развиват възможности за злоупотреби, които трудно се премахват. На НОИ му трябваха шест години, докато към 2005 г. успее да затегне контрола върху инвалидните пенсии, но увеличилият им се десеткратно през този период брой остава такъв и досега.

Помощите за безработни също са нож с две остриета. За да се създаде едно работно място, винаги трябват две страни – работодател и работник, а помощите повече или по-малко променят мотивацията на последния. След световната финансова криза, през март 2009 г., когато безработицата в САЩ достига 8,5%, президентът Обама удължава срока за получаване на помощи за безработни с 33 седмици, а малко по-късно с още 14 седмици. След още няколко подобни мерки през 2010 г. общият период на получаване на помощи достига в някои случаи 99 седмици, или почти две години! За обикновените американци, изкарващи прехраната си на „Мейн Стрийт“, т.е. в обикновената икономика, беше пределно ясно, че резултатът от тази политика щеше да е удължаване на рецесията. Причината е, че много хора предпочитат да изчакат да им изтекат помощите, преди да си потърсят работа, което намалява продуктивността на населението като цяло. Помощите са полезни за кратък период от няколко месеца, понеже поддържат нивото на доходите, но за по-дълъг пречат на неговото повишаване.

Проучване от 2016 г.¹⁹ изследва ефекта от спирането на федералните помощи за безработни през декември 2013 г. върху пазара на труда. Учените установяват, че прекратяването на помощите обяснява почти целия ръст на заетостта, наблюдаван през 2014 г. Бумът привлича даже хора, които са били трайно извън пазара на труда по лични причини. Работните места се създават не само от работодателите, а и от търсещите работа.

Съществуват обаче държавни програми, които се ползват с одобрението на хората почти навсякъде по света, като например тези за поддръжката и развитието на природните паркове, градските градини, зоните за отдих и масов спорт и мерките за чистота на въздуха. Забележете, че това са все програми, чиито блага са широкодостъпни и няма възможност за корупция на входа или изхода. Тези, които плащат за тях с данъците си, са същите, които ги ползват.

Популярните правителствени програми са универсални. Такава е пенсионната система в Холандия, където възрастта на пенсиониране е една и съща, независимо от пол и професия, и няма привилегии за държавни служители. За това свидетелства и фактът, че средният стаж преди пенсия в Холандия е 40 г., а в България към 2016 г. – 29.

Правителствата на всяко ниво трябва да се стараят да поддържат само универсални програми, с еднакви за всички в тяхната юрисдикция правила. Това е допълнителен аргумент за децентрализацията на държавното управление на много нива – защото няма как да се задоволяват специфични местни нужди чрез централни универсални политики.

От всичко, казано дотук, е ясно, че размерът на българския обществен сектор, който обхваща прибилизително 40% от икономиката, би трябвало да падне на около 25 – 30%. По-ниските разходи трябва да отидат изцяло за облекчаване на данъчното бреме за трудещите се. По-ниските данъци означават и по-малко изкривяване в търсенето и предлагането на труд, стоки и услуги на пазара. Така не само ще се вдигне рязко стандартът на живот в страната и ще се намали неравенството в обществото, но и ще се даде възможност на държавата да се реформира и усъвършенства. По-трудно е седем души да се опитват да реформират трима, отколкото деветима – един. За данъците ще стане дума в главата „Справедливо данъчно облагане“.

Регулация на икономиката

Правителствата по света се нагърбват все повече с активно управление и регулиране на икономиката, но засега не се справят особено добре. В основата на почти всички икономически кризи през последните 100 години стоят дългови кризи, в повечето случаи предизвикани и често излишно удължени от неадекватните действия на правителствата²⁰. Мит е, че те са предимно резултат от алчността на бизнеса. Тези кризи обикновено са предвидими от обикновените хора, особено трудещите се в първоначално засегнатите индустрии. Политиците и бюрократите често са последните, които осъзнават последствията от своите действия.

Така Голямата рецесия от 2008 – 2009 г. настъпва след спукването на имотния балон в САЩ, раздут най-вече от ниския основен лихвен процент, поддържан прекалено дълго от 2001 г. до 2004 г., и от разширяването на политиките на федералното правителство за стимулиране на притежанието на домове от по-бедните. Възстановяването от нея пък продължава по-дълго от необходимото заради прекалената намеса на администрацията на Обама, която, както споменах, например удължава до почти две години в някои случаи получаването на помощи за безработни. Тази безотговорност и крайност във фискалното и монетарно стимулиране на икономиката посява семената за следващата криза. Известно подпомагане на доходите на хората при такива дългови кризи е нужно, но проблемът е, че правителствата трудно преценяват кога са прекалили.

По това време в Европа също се развива дългова криза. Подобно на американската, тя е предизвикана до голяма степен от ниските лихви на Европейската централна банка, която следва политиката на Федералния резерв с около година закъснение. От тях се възползват правителствата на много от европейските държави, за да финансират клиентелистките си политики, като натрупват огромни дългове.

Забавното е, че в такива случаи управляващите не си признават, че са прекалили с манипулирането на пазарите, а напротив, оплакват се, че не са разполагали с достатъчно механизми, за да ги удържат да не им се изплъзнат от хватката.

***

Хуморът на американския президент Роналд Рейгън по отношение на ролята на правителството в икономиката и живота на хората е ненадминат, затова се изкушавам да го цитирам:

Когато една компания или един човек харчи повече, отколкото изкарва, той фалира. Когато правителството прави същото, то ви праща сметката.

Възгледът на правителството за икономиката може да се обобщи в няколко кратки фрази: Ако се движи, обложи го с данък. Ако продължава да се движи, регулирай го. И ако спре да се движи — субсидирай го.

Правителството не решава проблеми, то ги субсидира.