(предговор към първото издание)
В един хубав ден, в началото на септември 2015 г., реших да опиша в статия основните пропуски в българското политическо устройство, които през предната година и половина бях споделял с много познати, приятели и близки. Статията бързо се разрасна в книга.
Бях на 16 години, когато настъпиха промените през 1989 г. Спомням си екзалтацията и учудването при ежедневното разкриване на поредната лъжа, пробутана от комунистическата пропаганда. Скоро след това обаче, към средата на 1990 г., дойде разочарованието от народните представители и дебатите в парламента, предавани пряко по телевизията, от безразличието и неуважението на политиците към мнението на народа. Когато през 1995 г. заминах да продължа образованието си в САЩ, специалност „Компютърни науки“, имах изцяло цинично отношение към политиката. Слушах снизходително разгорещените дискусии на моите по-възрастни колеги американци покрай президентските избори през 1996-а. Манипулациите в предизборната кампания ми се струваха очевидни.
Това обаче се промени през периода 2004 – 2009 г., след като се преместих да живея в Калифорния. От една страна, американското гражданство, което получих, ми позволи да участвам в демокрацията на страната – свикнах да се ориентирам в безбройните политики и законодателни мерки, които се решаваха пряко на референдум, да преценявам кандидатите за различни постове – от областен шериф до губернатор. Дарявах скромни суми за кандидатсенаторски и кандидатпрезидентски кампании и дори положих малко доброволчески труд – нещо типично за милиони американци. Участвах активно в местна асоциация.
В периода, през който бях технически директор на софтуерна фирма, изпълняваща обществени поръчки на щатско и местно ниво, се запознах отблизо с функционирането на държавната администрация на САЩ. Работата и общуването ми с по-опитни в политиката американци ми помогнаха да разбера първоизточниците на някои от съвременните проблеми на страната. Те неизбежно произлизаха от ерозия на демократичните ѝ институции. В един момент и аз, като повечето американци, започнах да гледам на политиката съвсем практично, почти като на ежедневие. В САЩ това е по-лесно, защото, въпреки неизбежните манипулации, политиката там не е толкова откъсната от нуждите на хората.
Когато преди две години и половина останах в България за по-дълго, бързо се сблъсках с родната действителност. Наложи ми се да се запозная със законодателството в областта на здравеопазването, равняващо се по качество на студентско домашно. Полицай ми поиска подкуп на жълтите павета пред бялата сграда на Народното събрание с думите: „Сега какво – ще пием чай или ще пишем акт?“. Учудвах се колко много хора сякаш се ръководят от принципа: „Ако не можеш да отложиш работата за утре, претупай я“ и всячески бягат от отговорност. През 2013 г. все още течаха протестите срещу кабинета „Орешарски“, които, ако не друго, то поне стимулираха общественото мислене. Сравнявах опита си – основно от САЩ, както и от други държави (Великобритания, Франция, Турция и Ямайка) – с това, което виждах в България. Скоро осъзнах, че повечето проблеми, от които хората постоянно се оплакват и с които и аз се сблъсквах, произлизат от няколко съвсем основни пропуска в държавно-политическото устройство на страната.
Първият и най-очевиден беше липсата на индивидуална отговорност и отчетност на политиците пред народа и нейното заместване почти навсякъде с колективна безотговорност. Безотчетността беше станала национална черта – от лекарите, които твърдяха, че тяхната работа е само да ми дадат диагноза и рецепта, а не да ме излекуват, до министър–председателя, който още предизборно се оправдаваше със състава на населението. Второто, което ми направи силно впечатление, беше подмяната на пряката демокрация, която познавах така добре от Калифорния. Третото – непрозрачността в политиката, в данъците и в администрацията, и още: регресивното данъчно облагане, прекалената централизация, липсата на разделение и баланс на властите и т.н.
Повечето ми събеседници – от фермери до бивши министри, не осъзнаваха в дълбочина тези пропуски. Те неизменно търсеха причините не в правилата, по които обществото е устроено, а в самите хора – от „некадърните и корумпирани управници“ до „недисциплинирания, некултурен, необразован и крадлив народ“. Масовият рефрен беше: „Как можахме да изберем този простак?“ или „Трябва някой да ги вкара всичките в затвора, за да се оправим“. Никой не се замисляше, че може би проблемът не е толкова в „простака“, който сме избрали (доколкото въобще сме го избрали), колкото в прекалено многото власт, с която разполага.
Отначало се учудвах, че дори познати юристи твърдяха как конституцията и законите ни били наред, но проблемът бил, че не се спазват. Впоследствие осъзнах, че те са мотивирани да не забелязват недостатъците на законодателството ни, защото градят кариерата си върху него. Освен това, както отбеляза приятел преподавател по право, са обучавани предимно да интерпретират законите, а не да ги създават. За година и половина попаднах само на едно предаване по телевизията, в което гостите разискваха основен пропуск на политическото ни устройство, при това само един негов аспект.
Работата ми по книгата съвпадна с активизиране на гражданското общество през октомври 2015 г. – първо, местните избори и референдума за електронното гласуване, после, вълненията около съдебната реформа, гражданската инициатива „Правосъдие за всеки“, подписката за референдум на „Шоуто на Слави“ и т.н. Обнадежден, забелязвах признаци на осъзнаване, че причините за несгодите на страната са в устройството ѝ. С удоволствие допринесох с каквото мога за някои от тези инициативи.