16. Пътят към промяната

Първият въпрос на много хора, след като осъзнаят, че проб­лемите им се коренят в правилата на обществото, е: „Как да преборим статуквото?“.

За щастие, историята ни дава ясен отговор с много примери. Промяната най-често се постига, когато достатъчно хора и граждански организации се обединят около конкретни нови принципи и правила, по които искат да живеят. Те може да са в специфична област или по-общи.

Такъв обединяващ списък с нови принципи е Магна Харта („Великата харта на свободите“) от 1215 г., за която вече стана дума. Друг подобен е Декларацията за независимост на САЩ, както и програмата на Лигата за пряко законодателство. Зад последната в края на XIX в. застават безброй граждански организации – от природозащитници до движения за еманципация на жените, като я включват в собствените си програми. Те решават, че посредством прякото законодателство ще могат по-лесно да осъществят идеите си. Впоследствие някои се разочароват, след като установяват, че не могат лесно да си осигурят привилегии чрез него. Оказва се, че то работи по-добре за прокарването на универсални политики.

По-скорошен пример е кампанията на „Коалиция за чист парламент“ в Румъния през 2004 г. Тя обединява малка, но представителна група граждански организации и журналис­ти около пет критерия за почтеност на кандидат-депутатите в затворените партийни листи за парламентарните избори. Критериите са: политическо номадство за лична изгода, печалба от конфликт на интереси, сътрудничество с предишния авторитарен режим, необяснимо лично богатство, съществени фирмени задължения към държавата и проверими обвинения в корупция. Коалицията започва преговори с партиите по тези критерии, като на практика ги изнудва със заплахата от изоб­личаваща кампания. Медиите, които не са под контрола на правителството, следят отблизо тези преговори и фокусират вниманието на обществото. На база на критериите коалицията създава черен списък с имената на двеста народни представители, който разгласява, включително чрез плакати и брошури. За няколко седмици кампанията става причина управляващата партия да загуби предимството си от 20% в социологическите проучвания. Около 100 души от черния списък на следващите избори не влизат в парламента – самите партии премахват близо половината, а останалите са отхвърлени от избирателите. Председателят на опозиционната партия, която се изчиства напълно от спорните кандидати, печели президентските избори. Един от лидерите на гражданското общество става правосъден министър. Приема се изцяло нов съвременен наказателен и наказателно-процесуален кодекс, прокарват се антикорупционни законови промени, създава се автономна и децентрализирана национална антикорупционна дирекция (НАД) към прокуратурата. Въвежда се принципът на индивидуална отговорност и одобрение от независима власт при назначенията на някои висши държавни длъжности, включително Главен прокурор на републиката и главен прокурор на НАД. Това позволява назначаването начело на прокуратурата на 33-годишната Лаура Кьовеши, която след изтичането на мандата си през 2013 г. повежда НАД до 2018 г. Едни от първите законови промени, прокарани от новия правосъден министър Моника Маковей, укрепват свободата на словото – клеветата се премества от наказателното в гражданското право. Реформира се данъчното облагане.

Резултатите не закъсняват. Румъния напредва с 22 позиции в Световния индекс за възприятие на корупцията – от 83-то място през 2003 г. до 61-во място през 2018 г.! За същия период България изостава с 23 позиции до 77-о място. В Индекса за свобода на пресата за периода 2003 – 2018 г. Румъния се изкачва от 59-о до 44-то място, докато България пада от 34-то на 111-о! БВП на глава от населението на Румъния нараства почти три пъти – най-много от всички европейски държави¹. За сравнение, българският БВП на глава от населението, който от 1991 до 2003 г. е еднакъв с румънския, започва бързо да изостава и днес вече е с една четвърт по-нисък! Същевременно неравенството сред населението там намалява – коефициентът на Джини пада между 2006-а и 2017 г. от 39,4 на 33,1, докато в България се покачва от 35,7 на 40,2². Очакваната продължителност на живота се увеличава с повече от три години и половина, а в България само с по-малко от две години и половина.

Постиженията на Румъния са забележителни, но не трябва да се забравя, че всичко започва през 2004 г. с включването на практика на гражданското общество в процеса на съставяне на партийните листи. Така кампанията за чист парламент донякъде служи хем като първични избори, хем като средство за информиране на гражданите – както вече знаем, две неща, особено полезни за демокрацията. Това обаче е еднократно явление. Изборният кодекс и други политически закони не са реформирани съществено и прогресът на страната остава в риск. След скорошната смяна на парламентарното мнозинство през 2017 г. се наблюдава поредица от опити за отслабване на демократичните институции. Дали те ще издържат, предстои да видим.

Подобна успешна кампания, основана на почти същите критерии за почтеност към депутатите, е осъществена и в Южна Корея през 2000 г. Гражданската коалиция там включва 473 неправителствени организации и цели реформи в Изборния кодекс, насочени срещу шуробаджанащината и корупцията. Нейният черен списък включва 114 имена на депутати. За разлика от Румъния, партиите в Южна Корея избират да игнорират кампанията. Две трети от кандидатите в черния списък обаче губят мажоритарните избори. От 1999 г. до 2005 г. страната се изкачва от 50-о на 40-о място в Индекса за възприятие на корупцията, където се задържа докъм 2010 г. След това обаче, уви, се наблюдава изоставане.

И в Румъния, и в Корея статуквото се отбранява. Има опити за изкарване на съдебни заповеди срещу публикуването на списъците, завеждат се дела за клевета, но въпреки това и двете кампании успяват³.

„Движението 5 звезди“, което в момента управлява Италия, също започва от подобна кампания. Активистите му съставят списък от 24 депутати с криминално досие. Понеже контролираните от властта италиански медии не пожелават да публикуват списъка, движението купува реклама на цяла страница в голям международен всекидневник. Разбира се, след това италианските медии са принудени да реагират. След вдигнатия шум, през 2007 г. организаторите насрочват митинг за събиране на подписи за въвеждане на няколко изисквания към депутатите. Изискванията включват те да нямат криминално досие и да не могат да служат повече от два мандата. Мероприятието е кръстено V-Day (от Vaffanculo Day или Fuck-off Day – нецензурен израз). Подписката събира 300 хиляди подписа при необходими само 50 хиляди. Парламентът я игнорира. Движението решава, че трябва да участва в изборите като партия. За парламентарните избори през 2013 г. то за първи път определя кандидатите си чрез вътрешни първични избори онлайн и печели 25% от вота, повече от всяка друга партия. На изборите през 2018 г. с 31% подкрепа става най-голямата партия в парламента и съставя правителство.

Историята на „Движението 5 звезди“ е поучителна и с нещо друго. Трудно е да промениш една корумпирана система, ако следваш нейните правила. Спомнете си приказката за стълбата на Христо Смирненски. С всяко стъпало, което главният герой изкачва към властта, за да освободи своите онеправдани братя, той губи по нещо. Първо дава на дявола слуха си и спира да чува воплите на страдащите. После губи очите си и спира да вижда дрипите им. Накрая жертва сърцето и паметта си, за да прекрачи последното стъпало, но когато стига на върха, вече не си спомня защо е тръгнал. Гневът му към потисниците и състраданието му към бедните са изчезнали.

За разлика от героя от приказката, „Движението 5 звезди“ печели, защото коренно се различава от статуквото. Членовете му вярват, че политиката не трябва да е кариера, затова депутатите му връщат 70% от заплатата си. Цялата кампания за парламентарните избори през 2013 г., когато спечелват най-много гласове, е финансирана от €700 000 дарения, които се харчат не за реклама, а за срещи с хората⁴. Спрямо населението и стандарта на живот в България сумата е еквивалентна на 70 000 лева! След изборите през 2013 г. то се отказва от партийната субсидия в размер на €42 млн., която му се полага. Както споменах в друга глава, движението спазва и принципа на пряко номиниране – кандидат-депутатите му се определят чрез вътрешни първични избори, произведени чрез онлайн платформа. Благодарение на нея членовете му могат да предлагат законопроекти. Депутатите на движението поемат предложенията, получили достатъчно гласове, дооформят ги и ги поставят за гласуване в парламента. Освен това в много отношения „5 звезди“ е децентрализирано, макар че има и критики, че ръководството му е капсулирано. Между другото, забранено е да се кандидатират хора, които в миналото са се явявали на избори от името на други партии. Давид Казаледжо, един от основателите му, ми обясни, че това е така, защото дори когато даден кандидат не е избран, издигналата го партия обикновено му намира топла длъжност другаде. Бъдещето ще покаже дали „5 звезди“ ще успее да промени системата, или ще се превърне в част от нея.

Следващия път, преди да гласувате за партия, която твърди, че се бори срещу статуквото, прегледайте устава ѝ. Дали в него не пише, че се финансира от партийните субсидии? Дали издига кандидатите си чрез първични избори? Отгоре ли се спускат решенията? Тесен кръг експерти ли е изготвил програмата ѝ? Съсредоточен ли е имиджът ѝ върху една личност? Преди няколко години една новопоявила се партия „Република БГ“ инициира подписка за произвеждане на референдум за премахване на партийните субсидии, а същевременно в устава ѝ пишеше, че те са един от методите за финансирането ѝ!

Могат да се дадат хиляди примери за успешни кампании за повече свобода, включително и с Българското националноосвободително движение. Тогава българите се обединяват около идеята за народна република, в която законите са еднакви за всички и всички са равни пред законите.

Васил Левски, ръководителят на Българската тайна революционна организация и национален герой, споменава тези два принципа в почти всяко свое писмо. По негово време – през XIX в., в Османската империя нарушаването им е било очевидно за всички. Законите са едни за мюсюлманите и други за християните, едни за даден град, различни за друг и т.н. Мюсюлманите например са освободени от данъци. Някои градове имат право да търгуват из цялата Османска империя, други – не. Същевременно хората не са равни пред закона. За едно и също престъпление чорбаджията се отървава с кафе при каймакамина, а бедният отива в затвора. За едно и също нарушение турчинът се разминава с дребна глоба, а на християнина му отнемат прехраната.

За съжаление, 140 години след Освобождението на България тези принципи продължават масово да не се спазват, но това сякаш пò не се осъзнава.

За по-сериозна промяна в обществото са необходими две неща – визия за нови правила и широко обществено обединение зад нея. Необходим е и някакъв катализатор – криза, скандално действие или изказване, проява на насилие, избори и т.н., който да предизвика възмущението на хората и да ги мобилизира.

Псевдодемокрациите са уязвими на обществен натиск, защото институциите им, макар и корумпирани, все пак предоставят известни лостове за влияние на гражданите. Изборите никога не подлежат съвсем на контрол от страна на управляващите, мирни протести са възможни, има варианти за лобиране, обществено обсъждане, частна инициатива, полунезависим съд и т.н. Всички тези лостове трябва да се използват максимално, за да се осъществи промяната с мирни средства.

Понякога на хората не им остава друго, освен да излязат на протест. Успешните протести като че ли следват няколко принципа:

• Имат ясно формулирани искания. Лозунги като „Долу!“, „Справедливост!“ и други подобни не вършат работа.
• Насочени са срещу някого, който има какво да губи, политик, притежаващ т.нар. политически капитал, който е принуден поне донякъде да се отчита пред хората.
• Мирни са, с положителна нагласа. Така привличат по-лесно привърженици. Силно негативните, преливащи от омраза протести, отблъскват.
• Опитват се да провокират властта към скандално действие, което да мобилизира общественото мнение в тяхна полза.

Класически пример е стратегията на Мартин Лутър Кинг за движението на граждански права в САЩ. Той е насочвал протес­тите там, където например местния шериф е сприхав и може да бъде предизвикан към крайности, включително насилие.

Добре е да се познава ролята на политическия капитал. Той се изразява в доверието, добрата воля и влиянието на един политик в обществото. Тази репутация е вид невидима валута. В една демократична страна има много натрупан политически капитал, разпределен между безброй политици и активисти. Той се инвестира в полезни политики и се натрупва. В една псевдодемокрация политическият капитал е оскъден, защото постоянно се конвертира чрез корупция в облаги, а остатъкът му е съсредоточен предимно в партийните босове. Ето защо в такива страни няма особен смисъл да се протестира срещу обикновени корумпирани министри или срещу депутатите в парламента, след като те не се отчитат пред хората и няма кой знае какво да губят.

Хората никога не могат да се обединят около даден човек така, както около конкретни принципи – един вид обществен договор, за чието спазване всички следят. Статуквото обикновено бързо успява да се организира и да осуети всякакви опити за промяна, ако те не са предварително фиксирани в съзнанието на хората чрез подобен договор. Зад оформянето и поддържането на такъв договор разбира се стоят вдъхновяващи лидери. Това са просто хора, които в даден момент са поели отговорност за съдбата на събратята си (както и за своята собствена). Те често притежават въображение, което им позволява да обединят различни гледни точки във визия за нещо по-добро, както и да откриват прости решения на на сложни проблеми. Също така се характеризират с твърдост и постоянство в критични моменти. Известен е случаят от 1783 г., когато към края на революционната война Джордж Вашингтон предотвратява бунт на свои офицери, притеснени, че Конгресът на САЩ се бави с осигуряването на обещаното им възнаграждение. В своята забележителна реч той апелира към тях да останат верни на честта си и на каузата на младата република. Да имат доверие в демократично избрания Конгрес и да не загърбят извоюваните свободи в страната, като се опитат да наложат волята си с оръжие. Благодарение на неговата принципност и авторитет Американската революция е една от малкото в историята на човечеството, които не завършват с военна диктатура.

Пазете се като дявол от тамян от партийни босове, наричащи се „лидери“, които изтъкват на преден план своите лични качества или тези на съпартийците си като гаранция, че ще ви оправят. Ще ви оправят, но не по този начин, по който си мислите.

Истинските лидери стоят зад конкретни политики и принципи от самото начало. Спомнете си Васил Левски, който в почти всяко свое писмо и документ изтъква не себе си, а конкретните принципи, за които се бори:

Сегашната деспотско-тиранска система да заменим с демократска република

П о д б у д а. Тиранството, безчовечността и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров.

Ц е л. С една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление).

Из „Нареда [проектоустава] на работниците за освобождение на българския народ“ – подбуда и цел

Или…

Ние гоним царя и неговите закони

В нашата България […] всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони… и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е… Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни[то] вярата му, а – царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци].

В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „всекиму своето“. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република.

Писмо до чорбаджията Ганчо Милев, 1871 г.⁵

Всъщност Левски и Стамболов (най-вече като председател на Народното събрание) са май единствените досега български държавници. Държавници за мен са политиците, които систематично изграждат и усъвършенстват демократичното устройство на страната. Иначе управници сме имали бол.

Първата стъпка по пътя към промяната е хората да осъзнаят откъде идват проблемите им в дългосрочен план. Да разберат, че те не се коренят толкова в отделни политици или в тях самите, а в правилата, по които се вземат решения.

Вярно че заинтересованите да поддържат статуквото не са никак малко. Но ако властващите просто бъдат отстранени, без да се промени издигналата ги система, на тяхно място ще дойдат други, дори по-лоши. Много българи търсят обяснение за несгодите на страната в присъствието в управлението на агентите и служителите на бившите комунистически тайни служби. Това обаче е повърхностно обяснение. Събитията в Унгария след 2009 г. и по-точно окупирането на властта от политическата машина „Фидез“ на Виктор Орбан го потвърждават. Нито Орбан, нито членовете на „Фидез“ имат нещо общо с бившите служби за сигурност или бившия комунистически елит. Истината е, че когато в една държава съществуват условия за процъфтяването на политически машини, те неизбежно се появяват. Няма как в политиката да дойдат по-достойни личности, без да се променят правилата, по-които те се номинират, финансират и избират.

Кои са заинтересованите от запазване на статуквото? Те обикновено са онези, които се ползват с някакви привилегии чрез държавата. От олигарси и партийни функционери, до милиони обикновени хора, станали зависими от една или друга клиентелистка политика. Всички те обаче трябва да осъзнаят, че дори най-привилегированите, с цялото си богатство, не могат да се изолират от увредената обществена среда. Не могат да задържат децата си в родината им и дори сами ги пращат в чужбина. Не могат да спасят приятелите и роднините си от преждевременна смърт или болест. Един познат богат бизнесмен, германец, каза, че няма по-голям лукс от живота в щастливо общество сред свободни хора. Нито палати, нито яхти могат да се сравнят с това. В този ред на мисли се сещам за една стара шега, че имало два типа хора – тези, които живеят в Калифорния, и онези, които искат да живеят там.

Пречка е и популярното схващане, че народът трябва да бъде управляван за негово собствено добро, вместо да се самоуправ­лява. В България то се изразява с поговорката: „Всяка жаба да си знае гьола“. Не познавам американец или швейцарец, който да разсъждава по този начин. Всички, дори тези на най-високи постове, се отнасят с искрено уважение към потенциалния принос на всеки член на обществото.

Арогантността на българските политици беше изложена на показ след референдума на „Шоуто на Слави“ през 2016 г. Не остана депутат, който публично да не се изкаже как, видите ли, народът не бил наясно за какво гласува!

Драги читателю, не е малка вероятността и ти да попадаш в една или повече от безбройните привилегировани групи в страната. Вероятно дори можеш да изтъкнеш „обективни“ причини защо тези привилегии ти се полагат. Както е казал Милтън Фрийдман:

Човекът е удивително приспособимо същество. Той има невероятната способност да приспособява убежденията към интересите си.

Замисли се обаче дали това си струва роднините и приятелите ти да умират преждевременно, децата ти да са в чужбина, а ти всекидневно да се бориш за оцеляване в една враждебна, грозна среда?

Системата може да бъде победена.