Ако ни отнемат свободата на словото, неми и мълчаливи, ние ще можем да бъдем поведени като овце на заколение.
Джордж Вашингтон, първи президент
на САЩ от 1789 до 1797 г.
Свободно ли е словото в България, или по-скоро се злоупотребява с него?
Свободата на словото, особено по отношение на общественозначими въпроси и личности, е в основата на всяка демокрация. Тя включва правото да се търсят, получават и разпространяват идеи и информация чрез всички възможни средства. Разбира се, свободата на словото не е абсолютно право и е ограничавана, когато чрез нея се нарушават или се призовава към нарушаването на други човешки права, като например на личен живот.
Разликата между развитите и слабите демокрации е именно в постигането на максимална свобода на словото при минимални злоупотреби с нея.
Ако погледнем медиите в България, в това отношение положението е повече от страшно. Немалък брой журналисти са купени и се самоцензурират, а други изпълняват поръчки под маската на свободата на словото. В Световния индекс за свобода на пресата на „Репортери без граници“ за 2018 г. България вече е на 111-то място (от 34-то през 2003 г.). Свободата на словото не е привилегия на богатите страни. За същия период в този индекс бедната и нискообразована Ямайка се изкачва от завидното 21-во до челното 6-о място. Съседна Румъния също напредва.
Основният проблем, от който произтича най-голямата беда, е, че собствениците на голямата част от българските медии нямат чисто медиен бизнес, а просто използват като „бухалки“ вестници, телевизии или сайтове за обслужване на своите бизнес или политически интереси. Фактите се преиначават, ако изобщо присъстват. Погазва се правото на личен живот, за да се опетнят опоненти.
Стига се дотам, че вестници и телевизии са употребявани координирано с държавния апарат за погазване на човешки и граждански права. По този начин беше предизвиквана паниката сред вложителите в Корпоративна търговска банка през юни 2014 г. и последвалото лишаване на десетки хиляди души от собствеността на влоговете им в продължение на половин година, докато властимащите правеха всичко по силите си да разграбят активите на бившия им банкер.
Може би най-страшно от всичко обаче е мълчанието на медиите. То обрича народа на невежество по безброй въпроси, от които зависи неговото бъдеще.
Според анкета на „Асоциацията на европейските журналисти в България“, проведена сред техни колеги през 2016 г., проблемите, свързани със собствеността на медиите, които възпрепятстват свободата на словото, накратко са:
- сливането на икономически и политически интереси при управлението на медиите;
- концентрацията на медийна собственост и разпространение;
- непрозрачност на собствеността;
- възлагането без конкурс на държавни поръчки и сключването на договори за информационно обслужване;
- заплаха от съдебно преследване за клевета.
Освен чрез собствеността повечето медии са обвързани с политиците и чрез т.нар. договори за информационно обслужване, сключвани с общини, агенции и министерства. Чрез тези договори кметове, партии и бизнесмени си осигуряват абсолютен медиен комфорт на местно ниво срещу съвсем скромни суми – в повечето случаи не повече от 200 лв. на месец. Точно толкова „струват“ повечето регионални медии. Някои от договорите даже съдържат клаузи, забраняващи публикуването на материали, представящи съответната община в лоша светлина! Тази порочна практика се вижда най-ясно при регионалните медии, където те служат на местните управляващи.
Някои „журналисти“ са избрали да стигнат още по-далеч и работят на принципа на изнудването, като нагло звънят на публични личности в даден град и им заявяват колко струва публикуването или в повечето случаи непубликуването на даден материал, обикновено онлайн.
Националните медии пък се поддържат послушни с помощта на милиони левове, раздавани им доскоро безконтролно от министри за информационни кампании по европрограми. Затова най-малко критики се чуват за министрите на регионалното развитие, земеделието и транспорта.
Когато тези методи за контрол не са достатъчни, срещу дръзналите да напишат истината се пращат държавни служби като Национална агенция за приходите (НАП), Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ) или се повдигат обвинения в клевета. Съвсем скоро, в края на 2017 г., КОНПИ започна процедура по налагане на запор на имуществото на собственика на критичната към правителството медийна група „Икономедия“ – Иво Прокопиев. Прокопиев обръща внимание на факта, че Комисията се аргументира с обвинения, вече отхвърлени от последна инстанция на съда.
При наличието на подобна среда и срастването на интересите на политически, корпоративни и медийни кръгове и дума не може да става за независима и обективна журналистика, а само за поръчкова такава. През последните години не са малко примерите за определени медии, вкарани и използвани по най-брутален и очевиден начин в политически войни и предизборни кампании.
Голяма част от журналистите не се измъчват от цензурата – те са свикнали с нея, мислят в матрицата, част са от матрицата, създадени са от матрицата. Антиутопия! Тези, които трябва да събуждат, всъщност приспиват населението, водейки го тихо към упадък.
Как се стигна до това отчайващо положение?
През 2007 г. в България започва процес на концентрация на собствеността на медиите и особено на пресата в ръцете на политически и бизнес олигарси. Този процес, стимулиран донякъде от икономическата криза, е улеснен от неадекватната регулация на медиите и от корумпираните държавни институции.
През 2012 г. прокуратурата участва в консолидацията на печатните медии в ръцете на депутата олигарх Делян Пеевски. Тя повдига дело срещу собствениците на „Медийна група България Холдинг“ Огнян Донев и Любомир Павлов, които са принудени да се откажат от холдинга, притежаващ двата може би най-популярни тогава вестника – „Труд“ и „24 часа“. Това е пример как отсъствието на една опора на демокрацията, в случая на независимостта на съдебната власт, е използвана за подронването на друга – в случая свободата на словото.
Контролът на местните власти от политическите машини на Ахмед Доган и Бойко Борисов им позволява през 2014 г. да монополизират разпространението на печата. В продължение само на два-три месеца почти всички общини в страната скорострелно сключват концесионни договори за будките си с фирмата Lafka на Делян Пеевски. Като повечето институции в България, Комисията за защита на конкуренцията е прекалено зависима политически, за да спре този процес.
Анализът на законодателствата в други държави и наложилите се практики в България през последните 25 години дават основания да се смята, че отсъствието на унифицирана регулация на медиите е по-скоро недостатък, отколкото преимущество на националния медиен модел на развитие. Тя е пръсната в множество закони с често дублиращи се текстове (Закон за радиото и телевизията, Закон за защита на конкуренцията, Изборния кодекс и др.), като за печата и онлайн медиите даже няма закон. Саморегулацията на медиите на база Етичен кодекс на българските медии и Национален съвет за журналистическа етика на практика не функционира. Под оригиналния Етичен кодекс дори не са се подписали някои от водещите по тираж печатни издания.
В главата „Разделение на властите“ стана ясно как въпреки безбройните текстове в различни закони един от основните проблеми – кой носи лична отговорност за номинирането на прокурори, съдии, председатели, управители и други висши държавни служители, не е решен. Подобно е положението и с регулацията на медиите – въпреки различните закони и дублиращи се текстове, проблемът с прозрачността, особено при онлайн и печатните медии, продължава да стои. Кой точно носи редакционната отговорност за съдържанието, кой е истинският автор на даден материал, кое е платена публикация и кое – не? Кой е поръчителят на цитираното социологическо проучване? Кой е собственикът на медията? Предоставя ли се право на отговор? Все въпроси, които трябва да имат ясен отговор, за да не се злоупотребява със словото.
Съществува пряка връзка между прозрачната собственост, финансиране и съдържание на една медия и водената от нея редакционна политика. Съчетаването на яснотата относно собствеността на медията със задължението тя да предоставя право на отговор на засегнатите лица, е средство за превръщането ѝ в социално отговорна организация и в автономен субект на гражданското общество.
Прозрачност, конкуренция, независимост и плурализъм
Тези четири принципа стоят в основата на всяка добре функционираща медийна индустрия. Първите два – прозрачност и конкуренция, са необходими на всеки пазар, било то автомобилен или политически. За медиите, като основни източници на информация, е изключително важно да осигуряват и плурализъм на мнения и най-вече да са независими от държавната власт, за да не се превръщат в оръдия за пропаганда на властимащите. Тъй като различните медийни платформи се появяват постепенно – първо печатът, после радиото, следвано от телевизията, и накрая интернет, регулацията им се развива с времето, на парче. Ето защо в повечето държави тя не е обединена, освен по отношение на радиото и телевизията. В Австралия и в много други страни пресата, като най-стара, се саморегулира, а в САЩ даже липсва всякаква регулация. Във Франция обаче административноправният контрол по отношение на печата се осъществява посредством Закона за свободата на пресата от 29 юли 1881 г. и Закон № 86-897 относно реформа на правния режим на пресата от 1 август 1986 г. Във Федерална Германия печатните медии се подчиняват на законодателството на отделните провинции, но и се саморегулират чрез Съвет по печата и (етичен) Кодекс за работа на печатните медии.
В България радиото и телевизията са умерено ефективно регулирани благодарение на специален закон, но за пресата и особено онлайн изданията такъв липсва, а саморегулацията, както споменах, на практика не функционира. Ето защо най-големите нарушения и злоупотреби по отношение свободата на словото се срещат именно в онлайн медиите и на второ място – в печата.
Независимост на медиите от държавната власт
За да могат медиите свободно да информират обществото и да критикуват властта, те трябва да са финансово независими от нея, т.е. да не се издържат основно от държавни поръчки или субсидии.
Понякога на държавната власт ѝ се налага да публикува информационни съобщения или да провежда образователни кампании – дейности, свързани с публикации в медиите срещу заплащане. В България се използват специални дългосрочни договори за информационно обслужване, които водят до прекалено тясно обвързване на медиите с властта. Освен това министри по свое усмотрение дават поръчки за информационни кампании по европрограми, без да минават през Закона за обществените поръчки, като така си гарантират безкритичност от страна на медиите. Чрез тази практика, временно преустановена заради обществени критики през 2016 г., на телевизии и радиостанции се раздаваха по 10 – 15 млн. лв. годишно.
Държавната собственост в медиите е друга форма на зависимост, както в случая с обществената БНТ. Изглежда, че поне до към момента формулата на управление на телевизията долу-горе работи, като че ли няма сериозни опаквания към нея.
Съдене за клевета
За разлика от повечето развити демокрации, в България правото на защита от клевета на публични личности и политици не е ограничено и затова те прекалено често го използват за сплашване и тормоз на неудобни за тях журналисти. За сравнение, в САЩ и в повечето развити демокрации това право е значително ограничено за публични личности с цел да се защити свободата на словото при обсъждане на обществено значими теми.
За да се намали възможността за злоупотреби, в България са необходими следните законови промени по примера на САЩ, Германия, Ямайка и други страни:
- да се премести защитата от клевета в гражданското право (от наказателното);
- да се добави условие, че ако ищецът е политик или личност на ръководна държавна позиция, той трябва да докаже не само че твърдението на ответника е лъжа, но и че е направено с пълното съзнание за лъжовния му характер или въпреки сериозни съмнения в истинността му.
Между другото, декриминализирането на клеветата е една от първите правосъдни реформи, които Румъния предприема след 2004 г. В България този пропуск все още не е коригиран вероятно защото така е удобно на политиците.
Прозрачност
Прозрачността трябва да е основна тема в регулацията на медиите. В Германия законите за пресата на отделните провинции уреждат собствеността и финансирането на изданията и журналистическата отчетност. Изисква се надлежна проверка на фактите и ясно разделение между редакционното съдържание и рекламата. Гарантира се правото на отговор на засегнатите.
Може би читателят си спомня как преди години в България се въведе изискването телевизиите да разграничават рекламните сегменти от останалото съдържание. За съжаление, поради липсата на специален закон за печатните и онлайн медиите при тях такова изискване няма. В резултат на това масово се публикуват платени материали, без да са означени като такива. Често журналисти се подписват с измислени имена, за да не поемат отговорност за спорна статия. По време на предизборните кампании нерядко може да видите резултати от социологически проучвания, без да са посочени поръчителят, изпълнителят и финансиралият изследването, въпреки изискването в Изборния кодекс. Десетки са сигналите за подобни нарушения, подадени в ЦИК от екипа на доц. Катя Михайлова за парламентарни избори през 2015 г.
Дори в най-безобидни статии на здравословна тематика редовно не се споменават точните източници на информацията. Като например: „Учени от университета на Калифорния са открили, че…“. Университетът на Калифорния представлява система от десет университета – „Бъркли“, „Лос Анджелис“ и т.н., в която работят хиляди учени, ежегодно публикуващи статии в много области на науката.
Прозрачността е нужна навсякъде в живота и медиите имат отговорност да служат за пример.
Плурализъм
Много законодателства съдържат специални клаузи, гарантиращи равнопоставеност в отразяването дейността на политиците. През 1927 г. в САЩ се въвежда т.нар. правило за равно време, което задължава излъчваните радио- и телевизионни станции при поискване да осигуряват равни възможности за безплатно показване на всеки политически кандидат – като времетраене, вид и брой зрители. Друго правило ги задължава да предоставят рекламно време на една и съща цена на всички кандидати. Разбира се, тези задължения важат само за станциите, използващи националния радиочестотен спектър.
Конкуренция
В много развити държави, включително Германия и САЩ, съществуват отделни законови текстове, гарантиращи конкуренцията при медиите. Модерните технологии позволяват нови форми на разпространение и консумиране на съдържание, а бариерите за навлизане на нови доставчици постоянно падат. Въпреки това винаги ще има опасност от прекалено голяма концентрация на влияние и ограничаване на конкуренцията.
С развитието на технологиите, които позволяват съществуването на социални платформи с милиарди потребители, управлявани от изкуствен интелект, проблемът с опазването на свободата на словото и предпазването от злоупотреби с нея става все по-сложен. Тя не бива да се жертва, защото е в основата на самоуправлението на хората.